Андреа Креймър: Нощна сянка

— Ха! Ураганът Наоми преминава, без да остави оцелели след себе си.

— Ансел! — сопна се майка ми с ръце на хълбоците. — Ако обичаш, остави ни насаме.

— Съжалявам, мамо — каза Ансел, все така широко ухилен, — но Барет и Саша са долу и те чакат, за да отидете на нощен патрул.

Майка ми изненадано повдигна вежди.

— Толкова ли късно е станало?

Ансел сви рамене и ми смигна, когато тя се обърна. Поставих ръка пред устата си, за да скрия усмивката си.

Майка ми въздъхна.

— Кала, говоря ти сериозно. Сложих някои нови дрехи в гардероба ти и очаквам да започнеш да ги носиш.

Понечих да се възпротивя, ала тя ме прекъсна:

— Нови дрехи от утре или ще изхвърля всичките ти тениски и сцепени дънки. Точка по въпроса.

Тя се изправи и прекоси стаята, а полата й се увиваше около глезените й, докато вървеше. Когато я чух да слиза по стълбите, изстенах и се изтегнах върху леглото, заравяйки глава в купчинка тениски. Прииска ми се да приема вълчата си форма и да направя леглото на парчета. Само че тогава със сигурност щяха да ме накажат. Освен това обичах леглото си, а в момента то бе едно от малкото неща, които майка ми не заплашваше да изхвърли.

Матракът изскърца. Подпрях се на лакти и погледнах към Ансел. Беше се настанил в края на леглото.

— Поредният задушевен разговор между майка и дъщеря?

— Ти как мислиш? — отвърнах и се претърколих по гръб.

— Добре ли си?

— Аха — уверих го, докато разтърквах слепоочията си в опит да прогоня пулсиращата болка, появила се изведнъж.

— Е? — попита Ансел и когато го погледнах, видях, че насмешливата му усмивка е изчезнала.

— Какво?

— Става дума за Рен…

— Изплюй камъчето, Ан!

— Харесваш ли го? Имам предвид, наистина? — изтърси той на един дъх.

В отговор аз отново се отпуснах на леглото и покрих очите си с ръце.

— Не започвай и ти!

Той се доближи към мен.

— Ами просто… Ако не искаш да си с него, няма защо да го правиш.

Думите му ме накараха да отворя очи, макар че все още не свалях ръце от тях. За миг дъхът ми спря.

— Можем да избягаме. Аз ще остана с теб — довърши Ансел толкова тихо, че едва го чух.

Изправих се рязко.

— Ансел! — прошепнах. — Никога повече не казвай подобно нещо. Нямаш представа какво… Просто зарежи, става ли?

Той си играеше с покривката на леглото.

— Искам да си щастлива. Изглеждаше толкова ядосана на мама.

— Наистина съм й ядосана. На мама, не на Рен.

Прокарах пръсти през дългите кичури, които падаха върху рамото ми, и се запитах дали да не си обръсна главата.

— Значи нямаш нищо против? Да бъдеш жена на Рен?

— Да. Нямам нищо против — отвърнах аз и като протегнах ръка, разроших русо кестенявата му коса. — Освен това ти също ще си част от новата глутница. Както и Брин, Мейсън и Фей. С вас зад гърба си без проблем ще държа Рен, където му е мястото.

— И още как! — той се ухили.

— И да не си споменал пред никого за бягане от къщи. Ан, това е много опасно. А и откога стана толкова свободомислещ? — попитах аз и присвих очи.

Брат ми оголи заострените си зъби.

— Нали съм твой брат?

— Значи предателските ти наклонности са по моя вина? — плеснах го през гърдите аз.

— Всичко, което трябва да знам, съм го научил от Кал.

Той се изправи и започна да подскача върху леглото, докато аз не се претърколих през ръба. Приземих се на пръстите на краката си и като сграбчих покривката на леглото, рязко я издърпах. Ансел тупна върху матрака, отскочи веднъж и остана да лежи там, заливайки се от смях.

— Говоря сериозно, Ансел. Нито думичка никому.

— Не се притеснявай, Кал. Не съм глупак. Никога няма да предам Пазителите. Освен ако ти не ме помолиш… алфа.

Опитах се да се усмихна:

— Благодаря ти.

Когато на другата сутрин слязох на закуска, в кухнята се възцари тишина. Насочих се право към кафето, но майка ми се втурна към мен, сграбчи ръцете ми и ме обърна към себе си.

— О, миличка! Прекрасна си! — каза тя и ме целуна по двете бузи.

— Най-обикновена пола, мамо — отскубнах се аз. — Какво толкова!

Взех една чаша от шкафа и си налях кафе. Едва в последната секунда успях да отметна дългата си коса, преди русите кичури да се натопят в черната течност.

Опитвайки се да прикрие усмивката си, Ансел ми подхвърли едно енергийно блокче „Луна“.

— Предател! — казах безгласно, докато сядах на масата.

Не бях преглътнала и два залъка, когато усетих, че баща ми се е вторачил в мен.

— Какво? — обърнах се към него с уста, пълна със соев протеин.