Андреа Креймър: Нощна сянка

„Достатъчно!“

Юмрукът ми се стовари в челюстта му. Той се свлече на земята и повече не помръдна. Наведох се и го взех на ръце, а раницата му преметнах през рамо. Уханието на зелени поляни и росни клони ме обгръщаше и ме изпълваше със странна болка, натежала в тялото ми, физическо напомняне за това, колко близко бях стигнала до предателството. Сгъстяваща се дрезгавина се прокрадваше към склоновете на планината, ала знаех, че ще успея да го отнеса до подножието й, преди да се е стъмнило.

Самотен, очукан пикап беше паркиран близо до ромолящия поток, който отбелязваше границата на свещеното място. По протежение на целия бряг имаше черни знаци с яркооранжев надпис: „МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.

Колата, „Форд Рейнджър“, беше отключена. Отворих вратата, като едва не я изтръгнах от пантите, и наместих отпуснатото тяло върху седалката на шофьора. Главата му клюмна напред, откривайки татуировката на тила му. Тъмен, причудливо изрисуван кръст.

„Навлиза в чужда собственост и на всичкото отгоре е в крак с най-новите тенденции. Слава Богу, че открих нещо у него, което не харесвам.“

Метнах раницата му на задната седалка и затръшнах вратата. Ръждясалият автомобил простена. Приех вълчата си форма, все още треперейки от раздразнение, и потънах в гората. Мирисът му ме преследваше, замъглявайки волята ми. Подуших въздуха и потръпнах, усетила нова миризма, която рязко ми напомни за извършеното предателство.

— Знам, че си тук. — Мисълта ми беше съпроводена от ръмжене. — Добре ли си? — Жалостивият въпрос на Брин още повече засили страха ми. Миг по-късно тя вече тичаше до мен.

— Казах ти да си вървиш! — Оголих зъби, ала не можех да отрека облекчението, което неочакваната й поява ми донесе.

— Не мога да те изоставя — Брин ме следваше с лекота. — И много добре знаеш, че никога няма да те предам.

Ускорих крачка и се хвърлих в сгъстяващия се мрак. Отказах се от опита да надбягам страха, приех човешка форма и препъвайки се, потърсих опората на най-близкото дърво. Грапавият допир на кората му не успя да пропъди раздразнението, което бръмчеше в главата ми като ято досадни мухи.

— Защо го спаси? — попита Брин. — Хората не означават нищо за нас.

Все така обвила ръце около дървото, аз обърнах глава и я погледнах. Беше приела човешката си форма и сега срещу мен стоеше дребно, жилаво момиче, което чакаше отговора ми с ръце на кръста и присвити очи.

Примигнах няколко пъти, ала не успях да пропъдя паренето и две сълзи, горещи и неканени, потекоха по бузите ми.

Очите на Брин се разшириха. Аз никога не плачех. Не и когато някой можеше да ме види.

Извърнах лице, ала усещах, че продължава да ме наблюдава — безмълвно, без укор в погледа. Нямах отговор за нея. Нито за себе си.

Отворих вратата и замръзнах на мястото си, доловила миризмата на посетителите. Стар пергамент и хубаво вино — уханието на Лумин Найтшейд излъчваше аристократична изисканост, ала телохранителите й изпълваха къщата с тежкия мирис на горещ катран и опърлена козина.

— Кала! — гласът на Лумин лепнеше от сладост.

Потръпнах, но се помъчих да си възвърна самообладанието, преди да пристъпя в кухнята, стиснала устни. Стигаше ми мирисът на онези същества, нямах желание да усетя и вкуса им.

Лумин седеше на масата, точно срещу алфа-вълка на глутницата й, моя баща. Седеше съвършено неподвижна, изпъната като струна, а шоколадовокафявата й коса бе прибрана на кок. Беше облечена както винаги — с абаносовочерен костюм и снежнобяла риза с висока яка. От двете й страни стояха два призрака, надвиснали като черни сенки зад нежните й рамене.

Впих зъби във вътрешната страна на бузите си — само така можех да се въздържа да не изръмжа срещу телохранителите й.

— Седни, скъпа — подкани ме Лумин.

Придърпах стола, който се намираше най-близо до баща ми, и приседнах на ръба, готова за скок. Не можех да се отпусна в присъствието на призраците.

„Дали вече знае за нарушението? Дали не е дошла, за да нареди да ме екзекутират?“

— Остава малко повече от месец, скъпо момиче — тихо каза тя. — Сигурно нямаш търпение съюзът да бъде сключен?

Усетих, че съм затаила дъх, едва когато го чух да излиза измежду стиснатите ми зъби.

— Аха.

Лумин допря връхчетата на пръстите си пред лицето си.

— Само това ли имаш да кажеш, когато става дума за прекрасното бъдеще, което те очаква?

Баща ми се изсмя със своя подобен на лай смях.