Андреа Креймър: Нощна сянка

Баща ми кимна.

— Добре дошла в живота си на алфа. Напрежението никога не помага. И никога не изчезва.

— Прекрасно! — въздъхнах и станах от стола. — Имам домашни.

— Лека нощ, тогава — тихо каза той.

— Лека.

— И още нещо, Кала…

— Да? — спрях се в подножието на стълбите.

— Не се сърди на майка си.

Намръщих се и тръгнах нагоре по стълбите. Когато стигнах вратата на стаята си, извиках стреснато. Навсякъде бяха разпръснати дрехи — нахвърляни бяха по пода и по леглото, висяха от нощното шкафче и от лампата.

— Така не може! — посрещна ме майка ми с обвинително вдигнат пръст.

— Мамо!

В ръцете си стискаше една от любимите ми тениски — от турне на „Пиксис“ през осемдесетте.

— Нищо красиво ли не притежаваш? — размаха тя провинилата се тениска.

— Зависи какво разбираш под „красиво“ — не й останах длъжна аз.

Потиснах една въздишка и след като се огледах за дрехи, на които особено държах, седнах върху пуловера си с надпис „Републиканци в подкрепа на Волдемор“.

— Дантела? Коприна? Кашмир? — продължаваше Наоми. — Поне една дреха, която да не е памук или дънки?

Тя започна да усуква тениската, която държеше в ръцете си, и аз потръпнах.

— Знаеш ли, че днес Емил беше тук? — очите й обходиха леглото и нахвърляните по него дрехи.

— Татко ми каза — отговорих тихо, макар че ми идеше да се разкрещя.

Улових един кичур коса, който се спускаше над рамото ми, и пъхнах крайчеца му между зъбите си.

Майка ми сви устни и пусна тениската, за да издърпа пръстите ми от косата ми. После въздъхна и като приседна на леглото, свали ластика от плитката ми.

— И тази коса! — тя прокара пръсти през къдриците ми. — Изобщо не мога да разбера защо винаги я връзваш.

— Прекалено е дълга — обясних аз. — Пречи ми.

Тя поклати глава и дългите й обици иззвънтяха.

— Прекрасното ми цвете. Ти си жена и не можеш да го криеш повече.

Аз изръмжах отвратено и се отдръпнах в другия край на леглото.

— Не съм никакво цвете! — отсякох и отметнах косата си зад гърба; освободена от плитката, тя тежеше и ми пречеше.

— Всъщност си, Кала — тя се усмихна. — Прекрасната ми лилия.

— Това е просто едно име, мамо — казах аз и се заех да събирам дрехите си. — Не означава нищо.

— Напротив — предупредителната нотка в гласа й ме стресна. — И остави дрехите. Не е необходимо.

Замръзнах на мястото си, стиснала тениската, която тъкмо сгъвах. Майка ми изчака да я оставя върху покривката на леглото и когато се наканих да проговоря, ми даде знак да замълча.

— Новата глутница ще се формира следващия месец. Ти ще си нейната алфа-женска.

— Знам — отговорих, потискайки желанието да я замеря с някой мръсен чорап. — Знам го, откакто станах на пет години.

— Време е да започнеш да се държиш като такава — продължи тя. — Лумин се безпокои.

— Да, разбрах. Финес. Иска да покажа финес — усетих, че ми се повдига.

— А Емил се тревожи за онова, което Рен иска.

— Онова, което Рен иска? — повторих аз, а острият ми тон изненада дори мен.

Майка ми вдигна един сутиен от леглото. Беше памучен и чисто бял — само такива притежавах.

— Трябва да помислим за приготовленията. Нямаш ли никакво свястно бельо?

Усетих как бузите ми отново пламват и се зачудих дали няма да ми стане нещо от толкова много изчервяване.

— Не искам да говоря за това.

Без да ми обръща внимание, тя се зае да сортира нещата ми на две купчинки, като си мърмореше нещо под носа. Тъй като ми беше наредила да престана да сгъвам дрехите си, можех само да предполагам, че ги делеше на „приемливи“ и „за изхвърляне“.

— Той е алфа и е най-харесваното момче в училището ти. Поне доколкото знам — в гласа й се прокрадна замислена нотка. — Сигурна съм, че е свикнал момичетата да правят каквото поиска. Когато дойде твоето време, трябва да знаеш как да му се харесаш.

Горчива жлъчка изпълни гърлото ми и трябваше да я преглътна, преди да мога да отговоря.

— Мамо, аз също съм алфа, нали не си забравила? Рен очаква от мен да застана начело на глутницата. Той иска да съм воин, а не мажоретка!

— Рение иска да бъдеш негова жена. Само защото си воин, не означава, че не можеш да бъдеш съблазнителна.

— Кал е права, мамо — разнесе се гласът на брат ми. — Рен не иска мажоретка. През последните четири години е излизал с всяка една от тях. Сигурно са му дошли до гуша. Със сестра ми поне няма да му е скучно.

Обърнах се и видях Ансел да се обляга на касата на вратата. Очите му обходиха стаята.