Андреа Креймър: Нощна сянка

„Не мога да го оставя да умре пред очите ми.“

Приех човешката си форма още преди да си дам сметка, че съм взела решение. Очите му се разшириха, когато белият вълк, който го наблюдаваше допреди малко, внезапно отстъпи място на момиче със същите кехлибарени очи и платиненоруса коса. Приближих се и коленичих. Цялото му тяло трепереше. Посегнах към него, ала се поколебах, изненадана, че и аз треперя. За първи път в живота си бях толкова уплашена.

Рязко поемане на дъх ме изтръгна от мислите ми.

— Коя си ти?

Момчето се взираше в мен. Очите му имаха нежен сиво-зелен цвят — досущ като мъх през зимата. За момент останах прикована от погледа му. Изгубена сред въпросите, които, надвили болката, се четяха в очите му.

Вдигнах ръка към лицето си, накарах кучешките си зъби да се изострят и ги забих в меката плът. Щом усетих кръвта да докосва езика ми, протегнах ръка към него.

— Пий. Само това може да те спаси — гласът ми беше тих, ала твърд.

Той затрепери още по-силно и поклати глава.

— Нямаш друг избор — изръмжах аз, разкривайки кучешките си зъби, все още остри, заради раната, която ми бяха нанесли.

Надявах се споменът за вълчата ми форма да го сплаши достатъчно, за да ми се подчини. Ала онова, което се четеше по лицето му, не беше ужас. Очите му бяха пълни с изненада. Примижах за миг и се насилих да остана неподвижна. Кръвта се стичаше по ръката ми и капеше върху земята, покрита с паднали листа.

Нов пристъп на болка разкриви лицето му и го накара да затвори очи. Долепих кървящата си ръка до разтворените му устни. От допира по тялото ми сякаш премина ток, който възпламени кожата и се разля във вените ми. Стиснах устни, за да не изохкам, изумена и ужасена от непознатите усещания, които ме изпълваха.

Той потръпна, ала аз обвих другата си ръка около врата му, принуждавайки го да стои неподвижно, докато кръвта ми се стичаше в устата му. От движението кръвта ми рукна още по-силно.

Личеше си, че иска да се съпротивлява, ала не му бе останала сила. Усмивка изви крайчеца на устните ми. Макар и собственото ми тяло да реагираше непредсказуемо, знаех, че имам власт над неговото. Потръпнах, когато пръстите му се сключиха около ръката ми. Дишането му стана по-леко. Бавно, стабилно.

Болка, някъде дълбоко в мен, накара пръстите ми да затреперят. Прииска ми се да ги прокарам по кожата му. Да докосна заздравяващите рани, да почувствам очертанията на мускулите му.

Прехапах устни, борейки се с изкушението.

„Стига, Кал, не прави глупости! Какво ти става?“

Издърпах ръката си и от гърлото му се откъсна вопъл на разочарование. Не знаех как да се справя с чувството на загуба, обзело ме, когато престанах да усещам допира му.

„Открий силата си, използвай вълка. Това е истинската ти същност.“

Ръмжейки предупредително, аз тръснах глава и откъснах парче от ризата му, за да превържа раната си. Сиво-зелените му очи следяха всяко мое движение.

Изправих се на крака и за моя изненада той стори същото, залитайки едва-едва. Намръщих се и отстъпих назад. Той ме проследи с поглед, после сведе очи към раздраните си дрехи и внимателно докосна останките от ризата си. Когато отново вдигна очи и ме погледна, усетих, че ми прималява. Устните му бяха полуотворени и аз не можех да откъсна поглед от тях. Пълни, извити от любопитство, без помен от ужаса, който очаквах да видя. В очите му се четяха твърде много въпроси.

„Трябва да се махна оттук!“

— Ще се оправиш. Върви си и никога повече не се връщай в планината — казах и се обърнах.

Изведнъж по тялото ми сякаш премина ток — беше ме хванал за рамото. Изглеждаше изненадан, ала не и уплашен. Това не беше добре. Кожата ми пламтеше под допира на пръстите му. Изчаках малко по-дълго, отколкото трябваше, сякаш исках да запомня чертите му, преди да изръмжа и да се отскубна.

— Почакай… — рече той и пристъпи към мен.

Какво щеше да стане, ако почаках, ако някак си успеех да спра живота си за малко? Какво щеше да стане, ако си откраднех мъничко време и вкусех онова, което толкова дълго ми беше забранявано? Толкова ли нередно би било? Та нали никога вече няма да видя това момче, което не познавах? Какво лошо можеше да се случи, ако се позабавех още малко тук, ако останех неподвижна, за да видя дали ще се опита да ме докосне така, както ми се иска?

Мирисът му говореше, че не се лъжа — кожата му лъхаше на адреналин и на мускуса, който издава желание. Бях допуснала всичко това да се проточи прекалено дълго, прекрачила бях границата на безопасното. Със съжаление свих ръката си в юмрук и докато очите ми пробягваха по тялото му, си припомних усещането от допира на устните му. Той се усмихна колебливо.