Андреа Креймър - Нощна сянка

— О, Господи! — простенах и още по-здраво стиснах чантата си.

— Но пък изглеждаш много секси — от бодрия й тон стомахът ми се преобърна.

— Моля те, никога вече не казвай подобно нещо. Никога!

„Защо й трябваше на Наоми да ми причинява това!“

Чувствах се като атракция в някой цирк.

— Извинявай — каза Брин, играейки си с пъстрите метални гривни, които звънтяха около ръката й.

Прибрах домашните си в шкафчето и тъкмо вадех учебниците, които щяха да ми трябват през първите два часа, когато глъчката в коридора внезапно отстъпи място на заинтригуван шепот, а Брин рязко се изпъна.

Знаех какво означава това. Той беше наблизо. Преметнах чантата си през рамо, затворих вратата на шкафчето и сърдейки се, че сърцето ми неволно се беше разтуптяло, се огледах за Рение Ларош.

Тълпата от ученици се раздели на две, за да направи място на водача на Бейн и неговата банда. Заобиколен от Сабин, Невил, Козет и Дакс, Рен се носеше през коридора, сякаш без да стъпва по пода. Движеше се така, сякаш училището му принадлежи. Очите му се стрелкаха във всички посоки — винаги нащрек, винаги хищник.

„Бас държа, че него никога не са го карали да се променя.“

Когато ме забеляза, по устните му заигра усмивка. Посрещнах предизвикателния му поглед, без да помръдвам, а Брин застана още по-близо до мен, така че усещах дъха й върху рамото си.

Всички в коридора замръзнаха по местата си и зашушукаха, вперили погледи в нас.

Движение вдясно от мен привлече вниманието ми. Мейсън, Ансел и Фей се отделиха от тълпата ученици и застанаха до Брин. Почувствах се малко по-сигурна.

„Вече не си единственият алфа, а?“

Очите на Рен се присвиха при вида на вълците на Найтшейд зад гърба ми и той се изсмя рязко.

— Няма ли да отпратиш войниците си, Лили?

Аз хвърлих поглед към неговите придружители, застанали край своя водач като стражи.

— Кой го казва!

Ниският му смях прозвуча почти като ръмжене.

— Махайте се — обърна се той към Сабин. — Искам да поговоря с Кала. Насаме.

Чернокосото момиче вдясно от него настръхна, ала въпреки това се отдалечи. Останалите трима вълци я последваха, макар че Дакс хвърли бърз поглед към своя водач, преди да потъне в тълпата.

Рен повдигна вежди и аз кимнах.

— Брин, ще се видим в час.

Чух шумоленето на къдриците й, когато кимна, и с крайчеца на окото си видях как Мейсън и Фей й шепнат нещо, докато се отдалечаваха. Аз зачаках, ала погледът на Рен си остана прикован някъде зад рамото ми. Обърнах се и видях, че Ансел още стои там.

— Ти също. Веднага.

Малкият ми брат кимна и изтича след останалите.

Рен се разсмя.

— Загрижени са, а?

— Няма значение — скръстих ръце пред гърдите си аз. — За какво е цялото това представление, Рен? Половината училище ни гледа.

Той сви рамене.

— Те винаги ни гледат. Страх ги е от нас. Както си му е редът.

Свих устни, но не казах нищо.

— Решила си да опиташ нещо ново, а? — рече той, докато погледът му се плъзгаше по тялото ми.

„Майната ти, Наоми!“

Кимнах неохотно и сведох очи, ала Рен ме улови за брадичката и повдигна лицето ми нагоре. Когато вдигнах поглед, видях, че се усмихва с най-съблазнителната си усмивка. Блъснах ръката му и усетих как в гърдите му се надига гърлено ръмжене.

— Полека, момиче!

— Дрехите ми нямат никакво значение — отдръпнах се аз, облягайки се на шкафчето. — Престани да си играеш с мен. Познаваш ме твърде добре.

— Така е — прошепна той. — И точно затова те харесвам.

Стиснах зъби, борейки се с парещото напрежение, с което ме изпълваше близостта му.

— Обаянието ти изобщо не ми действа — излъгах аз. — Стига си се превземал, Рен. Какво искаш?

Той се изсмя.

— Хайде де, Кал. Мислех, че сме приятели.

— Приятели сме — натъртих аз и нарочно не продължих веднага. — До трийсет и първи октомври. После всичко се променя. Такива са правилата, а ти се държиш като разгонен самец. Просто ми кажи какво си си наумил.

Затаих дъх, питайки се дали не бях прекалила. Гневен отговор обаче не последва, а за частица от секундата лицето му придоби нежно изражение.

— Пазителите здравата са ни стегнали — каза той. — Лично на мен ми омръзна да следят всяко мое движение. Чудех се дали не искаш да направим нещо по въпроса.

Очаквах някаква шега, ала такава не последва.

— К-к-какво по-точно? — успях да попитам най-сетне.

Той направи колеблива крачка към мен.

— Какъв им е проблемът, та са толкова строги? — прошепна и се приведе към мен.