Андреа Креймър - Нощна сянка

Взех си обяда и отидох да седна на празното място. Сабин се намръщи, а Козет ми се усмихна неловко.

— Здравейте, момичета — поздравих аз.

Сабин изсумтя и още по-здраво обви ръце около тялото си.

— Здрасти, Кала — измърмори Козет, като местеше смутен поглед между мен и Сабин и си играеше с едно кюфте в чинията си със спагети.

— Интересен ход, Лили — подхвърли Рен и отпи от бутилката си с вода.

Аз отхапах залък от сандвича си с пуешко и свих рамене.

— Реших, че може да ни спести нежелани сцени на насилие в „Едем“. Сигурна съм, че на Ефрон никак няма да му хареса, ако по средата на партито му се наложи да разтървава група освирепели тийнейджъри.

Рен се разсмя и наклони стола си назад, ала Сабин ме изгледа злобно.

— Значи и вие ще дойдете? — попита тя и така силно заби нокти в ръцете си, че върху дланите й зейнаха кървави драскотини.

— Разбира се! Нямаме търпение — гласът ми лепнеше от сладост.

— Както и да е!

Тя извади пила за нокти и се зае да си оправя маникюра.

Рен остави предните крака на стола си да тупнат шумно върху пода.

— Престани, Сабин. Веднага.

Сабин изпусна пилата и хвърли умолителен поглед към Козет. По-малкото момиче прехапа устни, но вдигна пилата и й я подаде.

Откъм другата маса се разнесе шумен смях. Фей се усмихваше широко, без да изпуска от поглед Дакс, който жестикулираше оживено.

— Ето нещо, което не може да се види всеки ден — казах аз. — За Фей усмихването е най-страшният от седемте смъртни гряха.

Рен се приведе към мен:

— Дакс е много забавен. Страшно го бива да разказва истории. Глутницата ти ще го хареса.

— Май си прав.

Мейсън, Невил и Ансел бяха потънали в оживен разговор (от онова, което достигаше до мен, разбрах, че обсъждат откъде — Монреал, Остин или Минеаполис — идват най-добрите инди групи) и изобщо не обръщаха внимание на останалите. Облегнах се в стола си, доволна от постигнатото.

„Наистина беше лесно.“

Залъкът, който бях отхапала, заседна в гърлото ми, когато Рен сложи ръка върху крака ми и я плъзна нагоре по бедрото ми. Закашлях се и издърпах бутилката с вода от другата му ръка. Отпих няколко големи глътки и свалих ръката му от крака си.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — успях да кажа най-накрая. — Дръж си ръцете далеч от мен.

Той отвори уста, за да отговори, ала изведнъж се изпъна, загледан в нещо зад гърба ми.

Обърнах се и видях Шей да стои насред столовата, вперил поглед в нашите маси. По лицето му се четеше смесица от любопитство и страх.

— Май си права, Лили — каза Рен. — Някой трябва да го упъти. Струва ми се, че иска да дойде при нас.

Шей направи несигурна крачка към нас. Беше приковал очи в мен и изглеждаше като хипнотизиран. Аз потръпнах и натъпках остатъка от сандвича си в хартиения плик.

Сабин се изкикоти.

— Я виж ти! И това ако не е поглед на някой, който здравата е хлътнал! Май новият си е паднал по Кала. Не е ли мило? Горкият жалък човек!

Вече започвах да я разпознавам, тази смесица от страх и удоволствие, която ме обземаше всеки път, щом се замислех за новия ученик и за това, какво ли си мисли той за мен.

Усетих как в гърдите на Рен се надига ръмжене.

— Май трябва да му обясня за нас… и къде му е мястото в това училище.

Той понечи да се изправи. Не можех да допусна да стори нещо на Шей.

— Недей, Рен. Моля те. Той е просто човек. Не е наясно как стоят нещата — с тези думи аз го сграбчих за ръката и го дръпнах да седне. — Дай му малко време. Сигурна съм, че бързо ще разбере. Те всички разбират.

— Това ли искаш? — понижи глас той. — Да го оставя на мира?

— Не бива да се забъркваме с хората. Ако се скараш с него, ще привлечеш ненужно внимание.

Той се освободи от хватката ми и преплете пръсти в моите.

Тялото ми се напрегна, ала не направих опит да се отдръпна.

„Окей, може да се държим за ръце. В това няма нищо лошо. Не може да има нищо лошо.“

Ала сърцето ми биеше така, сякаш бях пробягала цял маратон. Дразнех се, че ми е толкова трудно да се контролирам, когато той беше наблизо… и че ми се налагаше да го правя.

Останалите от глутницата, усетили внезапното настръхване на двамата алфи, прекъснаха разговорите си и се обърнаха към непознатия. От гърдите им се откъсна гърлено ръмжене и аз усетих, че по гърба ми пробягват тръпки. Защитната им реакция беше първото общо действие на младите вълци на Найтшейд и Бейн.

„Ние наистина сме една глутница!“

Попаднал под прицела на враждебните погледи на десетима Стражи, Шей се разтрепери. Очите му обходиха столовата и се спряха върху партньорите му от часа по органична химия. С един последен, изпълнен със съжаление поглед към мен, той отиде да седне при тях.