Андреа Креймър - Нощна сянка

— Ами-и-и, предполагам… — Той вдигна ръка, ала преди да успее да напише каквото и да било на дъската, през пръстите му премина силен спазъм и маркерът тупна на земята.

— Трябва да си оправите рефлексите, господин Селби — подхвърли Рен и през класната стая пробяга нервен смях.

Учителят не отговори. Конвулсиите вече бяха обхванали ръката му, цялото му тяло се тресеше. Той залитна и се свлече на пода, треперейки неудържимо. В ъгълчетата на устата му се появи пяна и потече по брадичката му.

— О, Господи! Получава някакъв пристъп! — изпищя едно момиче от обикновените ученици. Мисля, че се казваше Рейчъл — така и не си бях дала труда да науча имената на повечето от тях.

Дакс изтича при господин Селби и коленичи до него.

— Млъкни и иди да намериш помощ! — извика той на момичето, което продължаваше да пищи.

Тя хукна навън. Няколко от обикновените ученици извадиха телефоните си.

— Никакви телефони! — острият глас на Лоуган отекна в стаята. — Доведи сестра Флин, Рейчъл — добави той със силен, макар и ленив глас.

Русият Пазител изглеждаше отегчен. Погледнах го изненадано. Сестра Флин беше Пазителка, която се грижеше за малката амбулатория в „Маунтин Скул“, но се съмнявах, че притежава истинско медицинско образование.

Дакс, който междувременно бе успял да овладее конвулсиите на господин Селби единствено с помощта на огромната си физическа сила, се намръщи:

— Трябва да извикаме линейка.

— Не, не трябва. Когато Флин дойде, със скъпия ни учител всичко ще бъде наред — студено отвърна Лоуган и обходи стаята с поглед, след което повиши глас, така че всички да го чуят: — В случай че не сте забелязали, за днес свършихме. Вървете някъде другаде.

Повечето от обикновените ученици изхвръкнаха от стаята. Неколцина погледаха още малко Дакс, който продължаваше да притиска господин Селби към пода, след което също се изнизаха, шушукайки си приглушено. Децата на Пазителите кимнаха на Лоуган и тихо излязоха от стаята. Стражите и Шей обаче се поколебаха. Очите ни бяха приковани в Лоуган, който отвърна на погледите ни с изражение на дръзка самоувереност. В този миг на вратата се появи жена с абаносовочерна коса и прекрасна фигура, загрозявана обаче от голяма гърбица. Следваха я двама мъже, които бутаха носилка на колела.

— Ние ще го поемем оттук, Дакс.

Веднага щом Дакс го пусна, тялото на господин Селби отново се разтресе от неконтролируеми конвулсии. Сестра Флин извади спринцовка от джоба на болничната си престилка, коленичи и заби иглата във врата на господин Селби. Спазмите престанаха и той простена, след което изпадна в безсъзнание. Сестра Флин кимна на двамата мъже, които го качиха на носилката и го изкараха от стаята.

Сестра Флин се обърна към Лоуган:

— Благодаря ви, че изпратихте Рейчъл да ме повика, господин Бейн.

Русокосият младеж махна пренебрежително:

— Оценяваме бързата ти реакция, Лана.

Сестра Флин се поклони и излезе от стаята, а Лоуган отиде при Шей.

— Да се поразходим навън.

Шей бавно се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, стана току-що?

— Господин Селби има епилепсия. Много жалко, наистина, защото е отличен учител — отвърна Лоуган, като държеше едната си ръка зад гърба и правеше някакви странни движения с пръсти.

Шей примига, когато Лоуган се усмихна, и като го улови за рамото, го побутна към вратата. Шей тръгна, залитайки, сякаш бе изпаднал в някакъв унес.

— Ще те откарам у вас. Сигурен съм, че Боск няма търпение да чуе как е минал първият ти ден в училище.

Двете момчета излязоха от стаята, ала преди да прекрачи прага, Лоуган се обърна и ни се ухили.

Рен скочи на крака и изруга.

— Какво беше това?

Почудих се дали и аз да не стана, ала се отказах — краката ми сякаш бяха от желе. Рен погледна към мен и като коленичи до чина ми, взе треперещите ми ръце в своите.

— Кала? Добре ли си?

Аз се отскубнах.

— Вуйчо му. Лоуган каза, че вуйчото на Шей е Настоятел. Не може да е истина. Господи, Рен. Защо им е на Пазителите да имат нещо общо с едно най-обикновено момче? Кой е Боск?

— Нямам представа. Никога досега не съм чувал Пазители да осиновяват хора. Ако това изобщо е правилната дума — Рен пъхна ръце в джобовете си. — Ефрон не е споменавал нищо за това. Поне не пред мен.

— И какво беше това с господин Селби? — обади се Дакс, докато се присъединяваше към нас. — Не знаех, че страда от епилепсия.

— Откога всички станахте такива идиоти? — гласът на Сабин режеше като натрошено стъкло. — Разбира се, че не е епилептик. Много добре знаете, че изречението, което онова глупаво момче повтаряше, е забранено. Той задейства една от магиите на Пазителите. Селби беше наказан, задето допусна да обсъждаме забранена тема. Пазителите не търпят подобно нещо. Дакс се обърна към нея: