Андреа Креймър - Нощна сянка

— Значи няма да повикат линейка?

— Никой лекар няма да му е от полза — отвърна Сабин. — Очевидно Флин отговаря за защитата срещу заклинания в училището. Нищо ли не знаете?

Тя се изправи и с един последен, унищожителен поглед, отметна дългата си коса и излезе от стаята.

— Шегуваш се! — издърпах аз корсета от ръцете на Брин.

Кадифето се плъзна изкусително между пръстите ми, ала изтръпнах само при мисълта, че мога да се появя с него навън.

— Време е да съм брутално искрена! — заяви Брин и като отвори гардероба, започна да преглежда дрехите ми. — Нямаш нищо, което да става. Просто си представи, че е Хелоуин.

— Много ми помогна, няма що! — обърнах се аз към огледалото и вдигнах корсета пред гърдите си. — Кой знае какво ще трябва да облека тогава!

Брин затвори гардероба, отрязвайки всеки път за бягство от онова, което беше намислила.

— Понеже зависи от майка ти — най-вероятно нещо с буфан ръкави.

— Уф! Сега не ми се мисли за съюза! — отсякох аз и й върнах корсета.

— Поне днес ще изглеждаш невероятно. Сваляй тениската и облечи това.

Огледах я от главата до петите. Изглеждаше поразително красива в тясната си рокля от черен сатен и войнишки ботуши с месингови катарами.

— Сигурна ли си? — въздъхнах аз и тя кимна много по-ентусиазирано, отколкото ми харесваше.

— Трябва да изглеждаш опасна, Кал. Ти си нашата алфа. Трябва да ги смаеш.

— Добре, де! Ще го облека. Но само с нещо отгоре. И ще отида с дънки.

Брин се намръщи за миг, но после сви рамене:

— Е, предполагам, че става. Щом настояваш.

Тя се настани върху леглото, а аз свалих тениската и сутиена си и с усилие се напъхах в корсета.

— Аз ще го стегна — каза Брин. — Кажи ми, когато не можеш да дишаш.

— Прекрасно!

— Поеми си дълбоко дъх — нареди Брин и дръпна връзките на корсета.

— Това е предостатъчно! — едва не се задавих аз и погледнах надолу.

„О, Боже!“

— Бих убила за гърди като твоите — подхвърли Брин на отражението ми в огледалото.

Аз грабнах коженото си яке от облегалката на стола и се загърнах в него.

— Нямах такива гърди, докато ти не ги пристегна така!

Тя избухна в смях:

— Рен ще онемее, когато те види.

— Престани!

— Е, нали това е целта?

Аз не отговорих. Може би идеята не беше чак толкова лоша. Съюзът наближаваше. Искаше ми се Рен да ме желае, въпреки че все още не можехме да правим нищо.

Брин замълча за миг.

— Не те е притеснявал повече, нали?

— Не бих го нарекла „притесняване“ — отговорих замислено. — Рен просто си е такъв.

— Не говорех за Рен.

— О! — намръщих се аз. — Не. Нищо повече. Откакто си тръгна с Лоуган от часа по философия, не се е опитвал да ме заговаря.

Неволно започнах да си играя с бродерията по ръба на корсета, мислейки колко ми се иска да бе опитал, макар да знаех, че не бива.

— А господин Селби?

— Преподава си, сякаш нищо не се е случило.

— Може би сега всичко ще си дойде на мястото — усмихна се Брин.

— Нищо не може да е на мястото си, докато ми се налага да нося подобни дрехи — заявих аз и потропах с пръсти по твърдия корсаж. — Поне може да ми служи и като броня, ако се наложи.

В този миг тя рязко си пое дъх и се закашля. Обърнах се и видях, че Ансел стои на прага, бял като платно, и се взира в нас. Побързах да закопчая якето си, ала погледът му беше прикован в Брин.

— Добре ли си? — намръщих се аз насреща му.

Брат ми като че ли беше изгубил способността да мига.

Брин му се ухили:

— Какво има, хлапе?

— Стига де, Брин! — Ансел сърдито ритна рамката на вратата. — Вече съм второкурсник.

— Да, а ние сме в горните класове. Така че за мен си оставаш хлапак.

— Все тая. Дойдох да видя кога най-после ще се приготвите — обясни Ансел, като се взираше в обувките си. — Мейсън каза, че той ще кара. — Техните са му дали роувъра за тази вечер. Фей вече е у тях, а той пита кога да мине да ни вземе.

— До половин час ще сме готови — отвърнах аз. — Брин, да имаш някакви модни съвети за брат ми?

Тя се приближи до Ансел, който изглеждаше като залепнал за пода, подръпна яката на черната му копринена риза и ловко откопча още едно копче. След това критично огледа дънките му и се усмихна, потупвайки го по бузата:

— Не. Той е просто очарователен.

Ансел преглътна и рязко се дръпна от вратата.

— Ще ви извикам, когато Мейсън се появи! — каза той, без да се обръща назад.

Огромният Бейн, който стоеше на входа на клуба, ни попита за имената и махна с палец по посока на едно стълбище, отделено с кордон от останалата част.