Аня Баст - Магьосническо сърце

Да, това би й осигурило постоянно жилище на осми етаж тук, в болница Строгър, не се съмняваше в това. Тези човеци вярваха само в това, което могат да докоснат и видят. В умовете им нямаше място за нищо отвъд рутинното.

Тя само се взираше хладно в него.

Той сключи ръце.

— Виж, разбирам, че се боиш от приятеля си. Имаш причина. Можем да ти помогнем като те защитим. Моля те само да ни кажеш малко. Кажи ни с кого да се свържем. Трябва да имаш семейство, приятели. Някой, който да се погрижи за теб.

Тя отмести погледа си. Нямаше никого. Никъде. Нито на тази Земя, нито на Юдай. Беше напълно, съкрушително сама. Празнотата в гърдите й стана малко по-голяма, малко по-черна заради напомнянето.

След малко доктор Чарновски въздъхна.

— Добре, Клеър, нека стане по твоя начин. Съдията е издал заповед за задържане. Оставаш тук, докато успеем да определим дали си или не си заплаха за себе си или за околните.

По-късно в леглото си, след като заключиха вратата и изгасиха осветлението, а съквартирантката й лежеше стенейки на съседното легло, Клеър се пресегна още веднъж в себе си и издърпа нишка от променената, тежка магия. Сега вече не можеше да изтегли нищо от собствената си магия, без да е преплетена с дааеманската на Ру.

Този път го направи преднамерено. Все пак последният път, когато я издърпа, не умря, тя просто беше на крачка от смъртта. Ако не рискуваше отново, така или иначе щеше да умре тук.

Гаденето й нарасна моментално. Наклони се настрани и повърна обяда си от спагети и желе върху полирания болничен под, докато използваше магията, за да разпръсне мисълта си до всяка въздушна магьосница, способна да я чуе. Този път го направи по-завършено.

Моля ви … нуждая се от помощ. Името ми е Клеър и съм в …

АДАМ СЕДЕШЕ В БИБЛИОТЕКАТА, стаята, която същевременно и Томас бе приел за свой кабинет, наблюдавайки как Мира крачи пред бюрото на Томас, през раменете й минаваше ярко оцветен слинг, в който се намираше Ева.

— Всички го чуха, Томас — каза Мира. — Всеки един въздушен магьосник останал в Сборището чу молбата, включително и Моли, която има едва доловима сила. — Бяха само трима, без да броим бебето Ева.

Томас се облегна в стола и потърка брадата си.

— Изглежда невъзможно Клеър да е от тази страна на портала.

Адам се изправи.

— Шефе, преди година изглеждаше невъзможно и демон да броди по Земята и да убива магьосници. Трябва да го проверим.

— Може да е капан. От месеци няма следа от Стефан и Дъскоф. Това изглежда като начин да ни измъкнат навън. Трябва да се свържем с Дарън и Елинор и да видим дали са забелязали нещо необичайно.

Чикагското сборище беше най-голямото от сборищата и управляваше целите Съединени щати, но имаше и две по-малки сборища. Онова на Западното крайбрежие, разположено в Сан Франциско, се ръководеше от Елинор Пикънс. Дарън Уесткот ръководеше сборището на Източното крайбрежие, в Бостън.

— Въпреки всичко дължим на Клеър да разследваме — заяви Изабел. Тя седеше на ръба на бюрото на Томас, единствената в Сборището, която можеше да го направи и да не бъде разчленена. — Ако не беше нейната намеса, щеше да умреш на Юдай.

— Наясно съм с дълговете си, Изабел. Просто не искам да се впускам в това неподготвен. Трябва да го планираме.

— Виж — каза Адам, пристъпвайки напред. — От всички ни аз имам най-малко лична история с Дъскоф и съм бил ченге. Вероятно съм най-добрият да се вмъкна. Ще отвлечете вниманието и аз ще я изведа. Ако ме спрат, ще се правя на приятно разсеян.

Изабел подскочи.

— Бил си ченге?

Той се ухили.

— Едно от най-добрите в Чикаго и дори не бях корумпиран. — Адам отклони поглед. — Но това беше много отдавна.

Можеше да усети тежестта в погледа на Изабел. Бяха станали добри приятели, той и Изабел, но той не говореше много за миналото си, с никого. Томас бе общо взето единственият, който знаеше цялата история.

Ева се разрева и Мира я залюля, за да я умири малко.

— Не мисля, че това са Дъскоф. Нито пък някой от останалите въздушни магьосници. Дори Ева го чу. Събуди се от звука и започна да плаче. Зад това стои някаква странна магия.

— Странна магия? — попита Томас. — Как я почувства?

— Необичайна. Чужда. — Мира поклати главата си с дълга, тъмна коса и се намръщи. — Напълно различно, нещо, което никога не съм усещала преди. Дори не мога да я опиша.

— Почти като земна магия, но… променена?

Мира кимна.

— Да, да. именно. Мнооого променена. Наистина, само с намек за земя. Останалото бе просто различно. — Тя направи пауза, мислейки. — Успях да усетя малко вода и огън, и въздух, разбира се. но това е невъзможно.