Аня Баст - Магьосническо сърце

Те излязоха от стаята и пристъпиха в пустия коридор. Обувките с меки подметки, които й бяха дали, не издаваха звук по гладкия, мозаечен под. Гласове, засилени от тревога, се носеха над звука от неизправното оборудване, заглушени от плътно затворените врати.

Той я поведе към рецепцията и редицата асансьори в дъното на коридора.

— Та, можеш ли да говориш или са откраднали гласа ти?

Тя го стрелна с раздразнен поглед.

— Мога да говоря. Къде са всички?

— Разсеяни. Томас и Тео създават проблеми с електрическата инсталация. Само осветлението на този етаж, компютрите и част от несъщественото оборудване. — Той й хвърли поглед. — Не правят нищо на машините, които поддържат живота на хората. Достатъчно е, за да се притеснят всички какво по дяволите се случва. Държи ги далеч от коридорите, за да можем да те измъкнем незабелязано.

Тя сви рамене.

— Доколкото знам, на този етаж няма хора на животоподдържащи системи. Само ние, лудите сме.

— Да, затова сме тук. Знаем, че не си луда, Клеър.

— За това не знам. Този свят би подлудил всеки — промърмори тя.

Той се засмя. Беше разкошен, тътнещ звук, който я стопляше. Не бе усещала топлина отпреди Ру да я избута през портала.

Наближиха асансьорите и Клеър зърна Томас. Изглеждаше здрав и силен, толкова различен от последния път, когато го видя, когато той стоеше пред портала, възпирайки три демона Итрай и умолявайки я да скочи с него. Тогава косата му бе отрязана късо, очите му бяха хлътнали, а могъщото му тяло бе сурово и измършавяло. Косата му все още бе къса, но тялото му отново бе силно.

До него стоеше тъмнокож мъж, широкоплещест и висок като Томас. Косата му падаше под раменете и пулсираше със сила, която тя можеше да почувства дори от шест метра разстояние. Татуировки се подаваха изпод дългите ръкави на ризата му и Клеър можеше да почувства, че и те бяха изпълнени със сила. Това веднага го определяше като приятелски настроен земен магьосник.

Точно когато се откъсна от Адам и се затича към Томас — единственото познато лице, което виждаше откак бе изпратена в този свят, — вратите на асансьора се отвориха и Теван пристъпи навън.

Тя спря рязко, остър и горчив страх премина през тялото й.

Не трябваше да се изненадва. Без съмнение Теван е бил привлечен на този етаж от пулса на магията. Томас, Адам и Тео трябва да бяха изразходили много сила, за да задържат хората зад вратите толкова дълго. В бъркотията, тази вероятност й бе убягнала.

Томас и останалите нямаше как да знаят в какво се забъркват, разбира се. Те не можеха да знаят, че магията им ще привлече дааеман. Просто се бяха фокусирали върху това да я измъкнат.

Томас се взря в Клеър за половин секунда, след което изкрещя:

— Тръгвай! Тръгвай, Адам! Изведи я от тук!

НАСТАНА ХАОС.

Томас се завъртя към Теван в бойна поза, докато Адам издърпа силно Клеър назад към себе си.

Явно на сълзливата среща щеше да й се наложи да изчака.

Клеър се препъна назад и се обърна, виждайки как Адам се протяга към тила си и вади медно острие от ножницата, която явно бе скрита под дългото му палто. Томас и Тео направиха същото.

Теван би трябвало да е с пълни ръце, без значение дали е поел каплиумът, който би го направил частично имунизиран към медта. Клеър бе научила Томас как да владее магията си, за да премине през щитовете на Атрика.

— Хайде, скъпа, трябва да вървим — заяви Адам, докато я дърпаше по коридора. — Томас ще ми съдере задника, ако не те опазя, а шибаният демон Атрика току-що фиксира малките си червени очички върху теб с убийствени намерения.

Клеър хвърли поглед назад към Томас и другия магьосник, Тео. Те се разправяха с дааемана точно там, до рецепцията. В името на всичките Четири Дома, тя искаше да използва магията си! Мразеше факта, че сега е уязвима и безсилна колкото всеки обикновен човек.

Точно като онези, които скоро щяха да се изсипят по коридорите, понеже земната магия вече не бе съсредоточена да ги държи зад вратите.

— Ами…

Адам я задърпа надолу по коридора със сила, с която тя не можеше да се бори, прекъсвайки изречението й. Явно нямаше да бъде наоколо, за да види израженията по лицата на човеците, ако зависеше от този огнен магьосник.

Заедно изтичаха до дъното на коридора, завиха надясно и изскочиха през двойна врата с премигващ червен знак над нея, който гласеше "авариен изход". Да, това си беше спешен случай.

Изтрополиха надолу по пътя си след редици и редици стълби, стъпките им отекваха по стълбището. Адам държеше здраво ръката й в своята, а в другата стискаше дръжката на меча.