Аня Баст - Магьосническо сърце

Магьосници на елементите Книга трета (Фен превод)

Фен преводът достига до вас благодарение на

Форум "България-Свят "

Не се препоръчва за лица под 18 години!

ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ КАТО ПРИСЛУЖНИЦА на дааеман бяха подготвили Клеър за много неща, но не и за това. Нищо не би могло да я подготви за това.

Тя се сви до тухлената стена, студът проникваше през тънката й рокля, и наблюдаваше как тъмните сенки нарастват върху отсрещната сграда. Захвърлена хартия, обезпокоена от вятъра, прошумоля по настилката, а от дъното на уличката внезапно се появиха гласове и смях, и постепенно затихнаха. Сенките продължаваха да нарастват.

Клеър хвърли поглед към улицата отвъд сенчестата кухина, в която се бе скрила, където бледата жълта светлина от уличните лампи се разливаше по тротоара. Не мислеше, че ще успее. Не мислеше, че може да ги надбяга.

Имаше само няколко души на света — на който и да е свят — които можеха да надбягат твърдо решен дааеман, особено пък Атрика.

Чуждата земя въздишаше и трепереше много по-далеч от бетона под краката й, реагирайки на заглушената й и объркана магия. Това място, тази Земя, въобще не беше като в спомените й. Мястото, което бегло си спомняше, бе зелено, меко и изпълнено с аромат, с растящи неща. Това място бе твърдо и студено. Твърде шумно. Нараняваше очите й с остри ръбове и ярки светлини.

Част от нея беше копняла да се върне на това място, въпреки че по-голямата част от нея се боеше. Сега Клеър знаеше, че е била права да се страхува.

Отминете ме. Моля ви, отминете ме.

Странният, сух дъх от магията на Ру все още тегнеше в устата й. Горещият му прилив бе спаднал до нещо горчиво. Тръпнеше в тялото й, карайки я да трепери от време на време, докато тялото й се бореше да задържи това нещо, което беше толкова по-голямо от нея. Тя нямаше намерение да задържа тази сила. Не беше създадена за нея. Не беше нейна. Елиумът, най-силното оръжие на Итрай. Или поне тя така предполагаше. Каквото и да беше, Атрика го искаха и това можеше да означава само смъртта й.

Единственият въпрос беше дали ще дойде бързо или бавно.

Тя стисна плътно очи, спомняйки си. Беше се случило едва вчера, но сякаш бяха минали години. Когато Атрика бяха пробили защитите на двореца, Ру я бе завел до стаята с портала, възнамерявайки с нейна помощ да унищожи портала между измеренията, който свързваше Земята с Юдай.

Но, когато Атрика нахлуха в стаята, Ру я бе поразил с топка магия, толкова силна, че моментално й бе отнел сетивата за зрение, обоняние и слух. Както бе възнамерявал, зарядът я изстреля назад, в портала. Ру бе възнамерявал да разруши портала, след като тя премине, и несъмнено го бе направил, но не и преди двама Атрика да скочат след нея.

На Земята, където се намираше портала, й отне само момент да се ориентира и после се бе впуснала в бяг, за да спаси живота си, знаейки, че Атрика ще са непосредствено след нея. Въпреки че стомахът й бе натежал заради последиците от преминаването й през портала, въпреки че главата й бе готова да се разцепи като презрял пъпеш, тя тичаше.

Но не достатъчно бързо. Не достатъчно далеч. И със сигурност не се бе скрила достатъчно добре.

Миналата нощ бе изкачила някакви метални стълби и се бе свила на върха на сграда да поспи, със звуците на града, ширнал се под нея, град, който почти помнеше, но не съвсем. На сутринта, принудена да открие храна, бе слязла и направи всичко по силите си, за да избегне двамата Атрика, за които знаеше, че я преследват.

През всичките си години на Юдай, тя никога не бе виждала Атрика толкова отблизо. Ру, Кае, лидерът на дааеманите от вида Итрай, се бе отнасял с нея като с глезен домашен любимец. Беше я предпазвал от всичко, което можеше да я нарани… до сега. С Ру не бе търсила нищо, никога не бе оставала без храна. Това, всичко това, й бе напълно непознато.

Трябваше да намери Томас Монахан и аемоните, полухора — полудааемани, които живееха на тази планета. Тук се наричаха магьосници на елементите. Те бяха единствените, които можеха да разберат какво се случва. Те бяха единствените, които можеха да й помогнат сега.

Клеър знаеше малко за тях, не знаеше къде да ги открие, нито пък как функционираха в този свят. Дори не бе използвала магията си, не и с подаръка на Ру, който трептеше в нея. Нямаше представа как би реагирала магията й. Ако Ру й бе вдъхнал елиум, инцидентното й отприщване можеше да означава абсолютно унищожение. Неспособността да използва силата си бе може би най-лошото в настоящото й положение.