Аня Баст - Магьосническо сърце

Каква късметлийка бе, че носи такова съкровище.

Клеър хукна.

Осъзнавайки, че са изгубили плячката си, Атрика прекратиха териториалния си спор и я последваха.

Привеждайки се ниско и отклонявайки се, тя едва избегна хватката на Теван и се изстреля от уличката, криволичейки покрай високи, сребристи контейнери, купчини черни чували и прескачайки изхвърлени кашони. Обувките й, направени за гладкия, мраморен под в двореца, не се справяха добре по бетонните пътеки на Земята. Прокъсани отдолу, те осигуряваха малко защита.

Нещо остро се заби в подметката й и тя изскимтя, усещайки струйка гореща, лепкава кръв. Тя изруга на Аемни, един от обичайно говорените езици от всички видове. Сега им оставяше перфектна следа.

Тя сви в уличката и почти се сблъска с един мъж. Той й извика, когато тя го заобиколи и забърза надолу по тротоара.

В другия край, поток от хора напускаха сградата, разпръсквайки се из тъмните през нощта улици под ярко осветения знак, който висеше отгоре, говорейки и смеейки се. Знаейки, че тълпата бе единственият й шанс, Клеър заобиколи, пресичайки улицата. Лъскавите, движещи се бързо превозни средства — коли, така ги наричаха — пищяха и кривваха.

Тя се гмурна сред тълпата от другата страна, разпръсквайки тези, които бяха в непосредственото й обкръжение, с изненадани ахкания. Рискувайки да хвърли поглед назад, тя видя, че двамата Атрика бяха стигнали улицата и я бяха забелязали. Проправиха си път към нея.

— Помощ! Помогнете ми! — Гласът й звучеше дрезгаво и тя се задави с английския. Използваше го с Ру, когато той искаше практика, и със земния магьосник, Томас, когато беше заловен в Иристрай. Иначе не го бе говорила откакто майка й бе починала.

Хората около нея изглеждаха разтревожени. Повечето не я погледнаха. Правеха се, че я няма там, търсеща помощ, със съдрани обувки и разкъсана, мръсна рокля, които не осигуряваха защита от студения, хапещ въздух. Някои я погледнаха със съжаление на лицата си; други се подсмихваха и говореха иззад ръцете си. Една жена притисна в ръката й едно от парчетата зелена хартия. Клеър се взря в него, неразбирайки. Тя молеше за помощ, не за пари.

— Моля, даае… демоните — прошепна тя. — Демоните Атрика ще ме хванат.

Атрика щяха да отворят седалището на магията й, за да получат елиум. Щяха да я счупят като орех, за да се доберат до ядката вътре. Как ли Ру изобщо си е представял, че тя ще успее? Една слугиня аемон срещу двама мотивирани демони Атрика?

Тя затвори очи, преживявайки отново момента, когато Атрика бяха насилили вратата на стаята с портала на Итрай. Избликът на ярка магия, виковете и звуците на войната, всичките убийствено разгневени Атрика. Ру дори можеше да е мъртъв сега. Нямаше помощ в непосредственото й бъдеще. Дори и Ру да бе оцелял, щеше да отнеме много време, за да отвори нов портал и дори още по-дълго, за да я проследи.

Една ръка се сви върху рамото й, стряскайки я. Тя вдигна поглед към красиво мъжко лице. Елегантни, извити вежди, зелени очи, усмивка.

— Ела с мен — каза мъжът. — Има закусвалня нагоре по пътя. Ще вземем храна и ще видим какво можем да направим, за да ти помогнем.

Погледът й отскочи обратно към дааеманите, пресичащи улицата. Вече бяха много близо. Тя сграбчи ръката на мъжа.

— Да, да вървим.

Той потупа ръката й.

— Всичко е наред. Сега се успокой, става ли?

Тя хвърли поглед назад към преследвачите си.

— Нека останем с тълпата. Възразяваш ли?

— Разбира се, че не. Тълпата ще държи ли… демоните… настрани?

О, слава на всичките Четири Дома и на Покровителите! Той разбра. Тя кимна категорично.

— Няма да ме наранят, ако съм с човеци. Не искат да подстрекават междуизмерен инцидент.

Той повдигна вежди.

— А! Тогава да вървим. Как се казваш?

— Клеър.

— Клеър, какво хубаво име. Как е фамилията ти?

Тя не отговори, понеже не я знаеше. Майка й никога не й беше казвала. Тя само поклати глава и отмести поглед засрамено. Бяха ли фамилиите много важни тук? Признак на класа, може би?

Докато вървяха, мъжът отвори малък, черен предмет, натисна няколко бутона и заговори в него. Клеър не обърна внимание на това, което казваше, беше твърде съсредоточена върху дааеманите, които ги следваха. Сега спазваха дистанция, но щяха да я следят, докато не я откриеха сама и уязвима. Всичко, което правеше, бе да печели малко време.

Клеър се надяваше, че човеците имат някакъв начин за справяне с Атрика. Бе чула, че един от тях е бил приклещен тук за много години, без портал. Магьосниците се бяха справили с този. Може би магьосниците на елементите бяха владетели на това място. Би имало смисъл, имайки предвид способностите им. Макар че това не обясняваше празните погледи, които получаваше, когато питаше за тях. Поне бе открила един мъж, който разбираше за Атрика. Надяваше се, че той знае как да открие Томас Монахан.