Аня Баст - Магьосническо сърце

— Каква е фамилията ти, скъпа?

Тя стисна устни, неспособна да отговори и без желание да излъже. Не можеше дори да започне да гадае каква би била нормална фамилия тук, въпреки че фамилията на Томас бе Монахан.

Той се подсмихна.

— Добре тогава, ще го оставя на експертите.

Клеър не се интересуваше къде отиваха в действителност, стига да бе далеч от Атрика.

Разкъса опаковката на пакета с храна и изяде и двете кексчета за рекордно време. Затваряйки очи, тя простена от удоволствие. Това бе най-хубавото нещо, което бе опитвала през целия си живот.

Когато достигнаха целта си, тя бе задрямала заради комбинацията от топлина и усещането да има нещо в стомаха си. Чувстваше се така, сякаш можеше да спи цяла седмица. Когато това приключеше, ако приключеше някога… точно това щеше да направи. Колата спря и те я въведоха в просторна тухлена сграда. Тя все още стискаше одеялото плътно около себе си.

Поведоха я покрай редица от бюра, където други полицаи пишеха, говореха или пренареждаха документи. Най-накрая достигнаха целта си, малка стая с маса и няколко стола, и я оставиха там. След няколко минути влезе жена полицай с чаша от някаква вкусна, сладка, гореща напитка, която Клеър изпи почти на една глътка.

— Какво е това? — Клеър попита тъмнокосата жена, полицай Малори. Лицето на полицай Малори премина в изражение на раздразнено неверие.

— Горещ шоколад.

— Хубаво е.

Тя изсумтя.

— Какво? Никога преди ли не си пила горещ шоколад?

Клеър поклати глава.

Вратата се отвори отново и влезе мъжът от закусвалнята. Изгледа я продължително.

— Здравей, Клеър. Аз съм доктор Хичинсън. Противно на това, което може би си мислиш, аз съм тук, за да ти помогна.

Тя не каза нищо, отмествайки поглед. Не харесваше този мъж. Чрез мълчаливата си водна магия, тя усещаше, че той бе лош.

Той седна на масата срещу полицай Малори и те продължиха да я обсъждат, сякаш тя не съществуваше. Клеър спокойно отпиваше от горещия си шоколад и се развеселяваше като си мислеше за всички възможни начини, по които можеше да разполага с магията си и можеше да ги поразтърси.

Клеър бе на осем години, когато майка й почина. Тогава Ру я взе като своя прислужница, за да я предпази. От тогава Ру всеки ден бе променял магията й — клъцвайки тук, прибавяйки там. Бе я дарил със способности много по-големи от земната магия, с която се бе родила. Тя бе могъща и толкова много искаше да покаже на полицай Малори и доктор Хичинсън точно колко могъща е в действителност.

Доктор Хичинсън преплете пръсти върху масата пред себе си.

— Излизах от зала Ливингстън на Диърборн и Рандолф след представлението. Тя се втурна сред тълпата, крещейки, че я преследват демони. Заведох я в ресторанта и повиках полиция. В закусвалнята, тя отново изказа мнението си, че бяга от демони и че току-що е пристигнала в това измерение. Тогава скочи и мъжът в закусвалнята я подгони. Предположих, че е неин приятел или съпруг.

При тази забележка, кръвта във вените на Клеър се разбушува.

— Той не ми е приятел или съпруг!

Полицай Малори забеляза присъствието й.

— Кой е той тогава? Той успя да избяга от полицаите ни, Клеър. Ако искаш да повдигнеш обвинения срещу него, трябва да ни дадеш името му.

Тя затвори рязко уста, неспособна да обясни истинската самоличност на Теван. Те вече вярваха, че е луда, невежи хора. Ако продължеше да бърбори за демони, щеше да стане по-зле за нея. Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Отказвам да разкрия самоличността му.

— Мислех, че е демон — каза с презрение полицай Малори.

— Не зная за какво говорите. Няма такова нещо като демони.

Полицай Малори наклони глава настрани и й се намръщи.

— Какъв е акцентът ти, между другото? Не мога да го определя. Какъв е родният ти език?

Клеър оглеждаше ноктите си и опитваше да не каже истината за акцента си.

— Родена съм и съм израснала в Холандия. — Всички тетрадки, които майка й й бе оставила относно живота на това място, й бяха от полза.

Доктор Хичинсън стисна устни.

— Няма значение какво казва сега или колко разумна изглежда, тогава умът й не беше бистър. Освен това вярвам, че е в опасност от този неизвестен мъж.

— Мога да се грижа за себе си.

Това най-накрая привлече вниманието му.

— Ама наистина ли? Намерихме те полуумираща от студ и без да знаеш собствената си фамилия. — Той съсредоточи вниманието си обратно към полицай Малори и посочи. — Искам да я приемат в психичното отделение на Строгър за оценка. Опасна е за себе си, без да споменаваме, че е в опасност и от онзи мъж.