Аня Баст - Магьосническо сърце

Томас скочи на крака.

— Клеър е. Трябва да е тя. И въпреки всичко е невъзможно да е изгубена от тази страна на портала без Ру да е наоколо. Запознах се отблизо с аромата на магията й миналата пролет, когато бях затворен на Юдай.

Адам пристъпи напред.

— Тогава ме остави да отида и да я доведа.

— Да — каза Томас — и ще вземем Тео. Той има опит с травмите, а Клеър сигурно е травматизирана, ако е била запратена на Земята по начина, по който звучи.

— Тео не е съвсем най-добрият що се отнася до лични взаимоотношения — отвърна Адам.

— Да, знам, но е адски силен. Той идва.

СВЕТЛИНИТЕ ПРОБЛЯСВАХА И ПОТЪМНЯВАХА. Клеър седеше изправена на стола в болничната си стая, пронизваше я паника. Извън стените на квартирата й, обикновените звуци на отделението се засилиха. Светлините помътняха още веднъж и до ушите й достигнаха викове.

Клеър стана от стола си. Беше сама в стаята. Само Покровителите на Четирите Дома знаеха къде са отвели съквартирантката й.

Крайниците й бяха започнали да треперят леко. Дали Атрика вече бяха направили своя ход? Или магическата нишка, която използва за молбата си за внимание от страна на магьосниците, бе стигнала до ушите на някого от въздушните, както бе възнамерявала? Изглеждаше твърде рано за второто. Бе изпратила съобщението си едва предната нощ. Със сигурност не можеше да са толкова близо или да организират спасяване толкова скоро. Не и ако бяха малобройни и толкова слаби, колкото бе започнала да подозира.

В името на всички Домове, надяваше се да е сгрешила. Припламна надежда и тя я потуши. Не можеше да си позволи да се надява. Ако искаше да оцелее, трябваше да е подготвена срещу най-лошото, което можеше да влезе през вратата.

Тя се огледа и не откри нищо, което да може да използва като оръжие. Похитителите й се бяха погрижили да опразнят стаята й от такива предмети. Разполагаше единствено с подноса за отвратителната закуска от тази сутрин, състояща се от втечнена овесена каша, суха препечена филия и рядък портокалов сок, сервиран в пластмасова чаша с аромат на химикали.

Храната тук — с изключение на златистите кексчета — бе по-зле и от храната на военния вид дааеман, с която бе израснала. Марзаан бе стандартна каша, съдържаща всички хранителни вещества, от които имаше нужда, за да бъде здрава… с изключение на вкус.

Тя изсипа всичко от подноса и побягна към вратата.

Лампите премигнаха отново. Ключалката на вратата избръмча и пръстите й се стегнаха около подноса. Дръжката се завъртя и вратата се открехна. Кожата й настръхна от присъствието на друг. Който и да влизаше, не бе напълно човек. Нито медицинска сестра. Нито пазач или доктор.

Вратата се отвори достатъчно, за да покаже индивид с размерите на човек, и Клеър пристъпи напред, замахвайки. Чу издрънчаване, когато удари нещо твърдо. Лампите премигнаха отново.

— Ау!

Стискайки подноса, Клеър отстъпи назад. Дааеман рядко казваха "ау", особено пък Атрика.

Вратата се отвори нацяло и висок, широкоплещест мъж се олюля напред, държейки ръка на главата си.

— На твоя страна съм, по дяволите. — Той отдръпна ръка от лицето си. Червена следа разцъфваше в центъра на челото му. — Клеър, нали?

Тя кимна. Аемон. Такъв беше. Сега можеше да го усети. Огнен магьосник.

Косата му беше руса и стоеше на бодлички по главата му. Носът му е бил чупен много пъти. Или може би бе зле чупен веднъж и така и не бе зараснал правилно. Стоеше изкривен на иначе привлекателно лице с тъмно сини очи и чифт изразителни, плътни устни. Носеше дълго, черно, кожено палто и имаше черна торба преметната през едното си рамо.

Този мъж бе пълната противоположност на тъмната, мрачна красота на Томас. Томас бе първият мъж аемон, когото бе виждала от… е, някога и бе мярката, с която преценяваше всички останали.

Отговорът заседна в гърлото й и тя пусна подноса до себе си. Пушек се виеше иззад рамката на вратата. Очевидно просто бе разтопил ключалката.

Той протегна ръка сякаш тя бе диво животно.

— Помниш Томас, нали? Той и още един земен магьосник са заети да отприщват арсенал от разни земни магьоснически неща, за да отвлекат вниманието от целия етаж. Изпратиха ме да те взема. Огнена магия в болница никога не е нещо добро. Идваш ли или си заобичала това място?

Тя се огледа и потрепери. Пускайки подноса върху леглото, тя пое ръката му. Хватката му беше силна и стопли студената й кожа. Беше от онзи вид допир, на който моментално искаше да се довери, да му позволи да я успокои. Това доказваше колко голяма нужда изпитваше от някого, на когото да вярва в момента. Въпреки това, в нейната позиция, такова влечение беше опасно.