Аня Баст - Магьосническо сърце

— Ами човеците? — изрече задъхано на Адам. — Ще започнат да излизат от стаите, в коридорите.

— Да, знам. Обикновено не отприщваме сритваща задниците магия на места, където обикновените хора могат да видят. В този случай не знам. Томас и Тео ще направят всичко възможно, но зависи най-вече от този Атрика. Съмнявам се, че демонът го е грижа особено дали ще го видят.

— Грижа го е. Не знам защо, но не искат да привличат внимание към себе си. Забелязах, че съм в безопасност, когато съм сред хора. — Тя направи пауза, спомняйки си закусвалнята. — Е, през повечето време.

— Това е добре. На този етап ще се възползваме от всяко възможно предимство.

В края на стълбите, той я поведе към ъгъла и внимателно отвори вратата. Очевидно не намери Атрика от другата страна, защото прибра оръжието си в ножницата. Хвърли й чантата, която висеше от рамото му.

— Вътре ще намериш дрехи за преобличане и перука. Върви и се преоблечи.

Дишайки тежко повече заради чистия страх, отколкото заради физическото натоварване, тя веднага свали горнището на пижамата си.

— О, мамка му — въздъхна Адам. Обърна се.

Тя не носеше никакво бельо отдолу.

Упс.

Клеър приключи с обличането, спомняйки си със закъснение, че привичките на Земята бяха различни от тези на Юдай. Майка й го бе обяснила преди да умре.

— Съжалявам, но сега моментът не е подходящ за скромност. — Тя хвърли болничното си облекло в ъгъла, сменяйки го изцяло, с изключение на пантофите.

Адам се обърна, а на устата му се разпростря усмивка.

— Да съм казал, че имам нещо против?

Бузите на Клеър пламнаха и тя нахлупи русата перука върху главата си. Тя скриваше дългата й къдрава, тъмна коса.

На Юдай може и да беше забравяла да се облича всеки ден, да ходи гола през цялото време, а демоните Итрай нямаше да я удостоят с нещо повече от любопитен поглед. Не, че не я виждаха по сексуален начин, по-скоро уважаваха статуса й на жена по такъв формален, овладян начин, че никога не изпускаха либидото си от контрол. Никога не биха обърнали внимание на възбудата си или да коментират красотата й на глас. Тя бе в пълна безопасност от тях.

Бе важно да запомни, че мъжете аемон бяха различни. Щяха да я гледат по начин, по който Итрай не бяха — като благоразположен към тях сексуален обект — и, по думите на всички, нямаше да имат същото въздържание и дисциплина като Итрай.

Това бе нещо, с което трябваше да свикне. Нещо важно за запомняне.

Той сграбчи ръката й и отново открехна вратата.

— Добре, хайде. Трябва да се махнем от тази сграда. Адът се отприщи на Земята. — Адам я придърпа зад себе си, когато се измъкна навън в коридора отвъд вратата.

Двама полицаи бързаха надолу по коридора покрай тях, към асансьорите, с ръце на служебните си револвери.

— Томас каза, ако се разделим, да излезем през изхода на Спешното отделение. — Адам я теглеше надолу по коридора покрай хора в инвалидни колички и върху носилки, които бяха придружени от лекари или медицински сестри.

Проправиха си път през чакалнята на Спешното отделение. Клеър гледаше внимателно: имаше жена с окървавен крак, зачервено дете, което изглеждаше уморено и мъж, който се държеше за корема сред чакащото множество. Адам я преведе през автоматични, плъзгащи се врати и на блажено свежия въздух.

Лъскав, сребрист автомобил спря пред тях със скърцане на гуми. Тъмният земен магьосник наречен Тео седеше на предната седалка. Томас шофираше.

— Качвайте се бързо — нареди Тео.

Адам отвори задната врата, бутна я вътре и бързо я последва. Тя се озова с буза върху кожената тапицерия, а едрото тяло на Адам я приковаваше, докато Томас потегли бързо.

Огненият магьосник й помогна да седне и тя се намери притисната до него, с ръката му около себе си. Топлината му я успокои, затова той не се отдръпна.

Томас й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Здрасти, Клеър. — Погледът му бе топъл, нежен. Като на брат.

Сърцето й се свлече в краката й и тя осъзна, че все още храни, някъде дълбоко в себе си, малко пламъче към този мъж. Глупаво. Тя знаеше пределно ясно, че сърцето му принадлежи на друга.

Клеър се протегна и прокара пръсти през по-тъмната му от обсидиан коса. Напук на всичко, тя се ухили.

— Пак е пораснала.

— Всичко повредено заздравява. Радвам се да те видя.

Усмивката й се разшири.

— Е, това е лъжа.

— Добре — поправи се той, със свиване на едното си широко рамо и обезоръжаваща усмивка, проблясваща в огледалото за задно виждане. — Бих предпочел да беше при други обстоятелства. — Той направи пауза. — Какво правиш на Земята и можеш ли да ми кажеш защо току-що избягахме на двама демона Атрика, Клеър?