Аня Баст - Магьосническо сърце

Клеър настръхна и застина при думата "Крейн".

— Това ли е фамилията ми?

Ру кимна веднъж.

— Прости ми, че никога не ти го казах.

Тя пое няколко крачки към него, сваляйки ножа си. Клетвата беше произнесена на глас, кръвта беше пролята. Ру нямаше да се отметне.

— Какво друго знаеш?

Ру разпери ръце.

— Това е всичко, Клеър. Ти просто нямаше нужда да знаеш фамилията си на Юдай, затова никога не ти я казах.

Клеър потисна един писък на абсолютно безсилие.

— Нека го направим — заяви твърдо тя.

— Трябва да се върнеш с мен, за да премахна елиума. Не мога да го направя тук.

— Какво? — избухна Адам. — Няма начин.

Клеър постави ръка върху неговата.

— Ру даде дума, кълнейки се по обичая на Итрай. Няма да я пристъпи.

— Не искам да се връщаш там по никаква причина.

Ру обърна глава към него и го погледна.

— Ако искаш елиума извън нея, трябва да дойде. Тук нямам необходимите неща, за да го направя. Можеш да дойдеш, ако си толкова загрижен за благополучието й. Клеър няма нужда да се страхува от мен. Не бих я наранил.

— Или Адам, нали, Ру? Ти никога не би наранил и Адам.

Ру въздъхна.

— Не. Но сега мога да разбера, колко много значи той за теб. Знам, че те е грижа за него, Клеър. Знам много повече за взаимоотношенията на аемоните, отколкото си мислиш. — Изравни погледа си с Адам. — Но ще е по-добре да спре да ме напада.

Адам отговори през стиснати зъби.

— Първо ти.

Клеър се обърна и тръгна да излиза от оранжерията. Стомахът й се бе свил заради щетите от битката. Тук-там магьосници надничаха през останките на коридора.

— Ще вземем и Мика с нас — каза през рамо тя. — И няма да нараниш и него.

За пръв път през всички години, през които го познаваше, Ру просто кимна и я последва.

— Клеър… — Томас въздъхна облекчено, когато тя пристъпи в библиотеката. — Ти си добре. — Джак стоеше с Мика в далечният край на стаята, детето им се притискаше в него.

Тя вдигна поглед и огледа щетите по красивите полици за книги на Томас.

— Домове, толкова съжалявам, Томас.

Изабел се приближи и я хвана за ръката.

— Не го мисли. Това е просто сграда: бяха просто книги. Ти си добре и това е важното. — Гласът й се провлачи, когато Ру и Адам влязоха в стаята, погледът й се спря на Ру. Лицето на Изабел стана безизразно и омраза пламна в очите й.

— Той няма да те нарани — рече Клеър. — И ми даде клетва, че ще извади елиума и ще ме освободи. Уловката е, че трябва да се върна с него на Юдай, за да може да го направи. Помислих си, че може би Мика ще иска да дойде.

— Аз също отивам — каза Адам.

— Не искам никой от вас да ходи — твърдо заяви Томас. — Забравихте ли какво ми се случи, когато се озовах там?

Ру вдигна ръка.

— Мир, магьоснико. Няма да позволя никой от хората ти да пострада. Вече знам повече за твоите. магьосници. — Думата беше чужда за него. Аемон си бяха аемон за Ру, поне досега. — Вещерите, с които се биете, са като Атрика, но ти и хората ти сте близки до Итрай. Нещо повече, вярвам, че носите кръвта ни. Мисля, че ще бъде разумно да се съюзим с вас.

Томас започна да се изнервя, ръцете му се свиха в юмруци.

— Не виждам как това може да стане възможно. Във всеки случай какъв е смисъла? Не виждам никаква причина, поради която бихме имали нужда от съюз.

Ру сви рамене.

— Магьосниците от твоето Сборище носят дааеманските гените на Итрай. Ако това е вярно, подозирам, че твоите вещери носят гените на Атрика. Мисля, че в бъдеще целите ни може и да са еднакви.

Томас само се взираше в Ру, сякаш можеше да подпали демона само с враждебния си поглед. Отговорът му ясно си личеше в очите и изражението му. Това накара дори Клеър да поиска да се отдръпне.

Изабел пристъпи напред, малко пред съпруга си, в отбранителен жест. Клеър разбираше как се почувства Изабел, но Томас едва ли се нуждаеше от нечия защита.

— Не искаме съюз с теб или хората ти по никаква причина, изобщо.

— Надявам се, че никога да не съжалявате за тези думи — отговори Ру.

Мика влезе в стаята зад демона.

— Чух, че имам шанс да посетя Юдай. — Той вероятно беше повикан от Мира. Въздушната магия можеше да бъде удобна в такива случаи. Гласът му притежаваше явна нотка на вълнение.

Томас се извърна.

— Не трябва да ходиш, ако не искаш — каза Изабел.

Мика само я изгледа.

— Имаш ли представа какво бих рискувал за шанса да отида там?

— Имаш думата ми, че няма да пострадат — каза Клеър. — Имам думата на Ру, както и ти. Разбирам защо си обезпокоен, но при тези обстоятелства, и Адам, и Мика ще бъдат върнати на Сборището без произшествия.