Аня Баст - Магьосническо сърце

Такъв беше Адам.

Адам вдигна дълъг предмет — някога Томас беше отбелязал, че е античен бастун — и го използва, за да се отърва от всички останали късове стъкло. След което сграбчи одеяло, провесено върху едни от столовете и го постла над прага.

Адам протегна ръка към Клеър.

— Хайде, да вървим.

Тя отиде до него и той й помогна да излезе през прозореца. Томас и Изабел ги следваха плътно. Пореден порив сила разлюля къщата.

В далечината можеха да видят магьосниците на Сборището, изливащи се от сградата, някои кашлящи и имащи проблеми с дишането.

Домове, Сборището! Два демона в битка можеха да изравнят мястото със земята.

Клеър хвърли поглед към втория етаж.

— Ами Тео? — Тя спря внезапно. — Ранен е от битката в хижата. Не е в състояние да излезе.

— Повярвай ми, Тео е способен да се грижи за себе си, дори когато е ранен — каза Томас, заставайки до нея. — Но ще отида отпред, за да помогна на всеки, който може да има нужда. Адам, заведи Клеър на безопасно място. — Той тръгна към сградата.

— Няма да ходиш никъде без мен, Томас — изрече Изабел, крачейки след него.

Адам дръпна Клеър напред към силно залесената област, заобикалящата Сборището.

— Хайде, искам те далеч от тук. Кай вероятно е там, търсейки те, и не те искам наблизо.

Те се отдалечиха от Сборището, спирайки до най-далечната страна на сградата, близо до консерваторията. Беше красива сутрин, спокойна. В такъв контраст с битката, вихреща се в сградата.

Една жена, държаща бебе, се появи от другата страна на стъклото, от вътрешната страна на консерваторията. Тя кашляше, вероятно от дима, причинен от пламъците от битката на дааемоните. Поривите на въздушната магия издухваха дима, но понякога я обезсилваше.

Клеър посочи.

— Мира е там вътре.

Адам проследи пръста й, фокусира се и изрече:

— О, мамка му. Трябва да ги измъкнем от там. — Той изтича към вратата, водеща към двора, но беше заключена.

Мира ги видя и изкрещя нещо неразбираемо, размахвайки отчаяно свободната си ръка. Не, връщайте се! Добре съм! Думите прозвучаха във въздуха около тях, дезориентирайки Клеър за момент. Мощна въздушна магия. Кай е тук вътре с мен.

НЕЩО ИЗДАДЕ ЗВУК ЗАД МИРА и тя се обърна към него. През дима. Клеър можеше да види една тромава фигура да се приближава към Мира и бебето в ръцете й.

— По дяволите! — Адам предизвика огнена вълна и разтопи ключалката на вратата. — Клеър, махни се от тук. Бягай! Ще помогна на Мира, но ти трябва да тръгнеш веднага!

Твърде късно, макар че тя никога нямаше да избяга.

Кай я забеляза и закрачи към вратата. Мира стисна бебето Ева с една ръка и призова сила, насочвайки я към Кай, но той я отклони с едно махване на ръката си и продължи да се приближава. Мира се препъна назад и почти падна. Плачът на детето й достигнаха до ушите на Клеър, когато Адам отвори вратата и се втурна вътре.

Адам влезе с гръм и трясък, точно както бе направил в болницата. Вече знаеше как да се бие с дааемон и атакува Кай безпощадно, запращайки нажежена до бяло огнена стена, която накара Атрика да изръмжи раздразнено. Когато Адам бе ядосан, силата му изглеждаше огромна, а сега бе вбесен, вероятно полудял от страх за Мира и детето й, които се промъкваха към вратата.

Мира все пак не се бе отказала и бе изпратила въздушната си магия, за да направи огъня на Адам още по-горещ и по-силен.

Кай изрева отново и Клеър гледаше с мъка как великолепните растения и цветя в оранжерията се подпалиха, свиха се на кълбо от топлината и умряха. Кай пристъпи през огнената стена, оставяйки кожата си да се обагри в почернели ивици, за които Клеър знаеше, че скоро щяха да оздравеят. Огън капеше от дрехите му и угасваше в кълбета дим.

Слава богу, Мира протегна ръка и премахна въздуха, подхранващ огъня. Той угасна бързо в прилив на горещ въздух, който развя косата на Клеър около лицето й.

Кай закова погледа си върху нея и Адам извади меча си. Беше го препасал почти веднага щом името "Ру" излезе от устните на Томас тази сутрин. Нежният шепот на медта срещу кожения калъф прозвуча силно във внезапно смълчания въздух. Задържа го в готовност.

Собственият й меден меч лежеше срещу кожата й, закачен на колана на дънките й. Това беше последното й средство, ако някой от демоните се приближеше толкова, че да може да го намушка. Засега магията беше далеч по-ефективна, но винаги имаше първи път.

— Хайде, Клеър. Омръзна ми да те гоня — каза Кай с тих глас. Говореше на аемни. — Знаеш, че няма къде да се скриеш. Където и да отидеш, ние ще те преследваме, и знаеш по-добре от всеки аемон колко ни е търпението. Моето е към края си.