Аня Баст - Магьосническо сърце

Гневът на Клеър нарасна, увеличавайки силата в нея. Събирайки магията си бързо и здраво, тя издърпа три нишки и ги вплете в тежка верига от сила. После взе тази верига и удари с нея Кай през лицето. Той падна назад върху пода и наведе глава, разклащайки я. Обгорената му кожа вече беше излекувана и Клеър можеше да види, че зъбите му бяха удължени и очите му блестяха в дълбоко, смъртоносно червено.

— Не ме карай да те наранявам, малката — промълви Кай с нисък глас, без да я поглежда. — По-важното за теб е, да не ме караш да наранявам приятелите ти.

Клеър пристъпи напред.

— Мира, махай се от тук. Веднага!

Държейки плачещото дете в ръцете си, Мира не се поколеба.

Кай се засмя.

— Ако искам нея и бебето й, няма да може да се скрие от мен. Ела с нас, Клеър, и ти гарантирам, че всичките ти приятели — той хвърли поглед към Адам — ще живеят.

Адам отпусна челюстта си, колкото да каже на Клеър:

— Не знам какво ти казва, Клеър, но не му позволявай да те манипулира.

Клеър превключи на английски.

— Бях манипулирана. Бях уплашена. — Направи крачка към Кай. — Сега мога да използвам магията си директно срещу теб. Научих се как да го правя. Какво ще кажеш за една битка, Кай? Само ти и аз? Победителят взима всичко.

— Клеър! — извика й Адам. — Какво правиш?

Клеър направи още една крачка напред.

— Вече няма да се страхувам.

— Да не изглупя? Махай се от тук!

— Не. Няма да бягам.

Кай пристъпи крачка към нея.

— Ако искаш битка, Клеър, аз ще ти я дам.

Клеър веднага се смъкна на земята и се претърколи, събирайки силата си и изпращайки я към Кай, удряйки го в слънчевия сплит. Атрика падна с глух звук и нададе зловещ боен вик, животински звук, който Клеър през годините си на Юдай се беше надявала, че никога няма да чуе.

Кай се обърна на страни и стреля към нея. Тя успя да използва магията си, за да издигне щит — точно като демон, — но поривът все пак я разклати до основи. Изправяйки се бързо, тя се хвърли във все още тлеещата шума, опитвайки се да отдалечи Кай от Адам, колкото е възможно повече.

Стъпалата й тупкаха тежко по меката земя, тъпчейки растения и пренасяйки я през мостове и потоци. Имаше предимство; тя познаваше оранжерията, а Кай — не.

Плюс това тук усещаше магията си по-силна, по-лека и по-лесна за контролиране. Дори когато преплете елементите заедно, за да формира псевдо-демонска магия, ги чувстваше по-силни, заради внимателно балансираната околната среда.

Тя имаше предимство. Трябваше да продължи да си го повтаря.

Тропотът на тежки ботуши стигна до ушите й. Кай не беше много зад нея. Обаче тук имаше твърде много дървета и храсти. Кай нямаше ясна видимост към нея. Въпреки че преследването караше сърцето й да бие толкова бързо, че тя се страхуваше, че ще получи сърдечен удар и ще спести на всички проблема с изваждането на елиума. Щеше просто да умре с нея.

Тя почти се спъна, когато възможността се надигна в съзнанието й. Може би имаше едно асо в ръкава си въпреки всичко. Не беше това, което всъщност искаше да използва… но можеше да блъфира.

Влагайки цялата си физическа енергия, която й беше останала, Клеър увеличи скоростта си, скачайки над храсти и потоци, докато го водеше напред. Веднъж достигнала целта си, откритата зона пред оранжерията, където имаше фонтан и няколко пейки, тя се скри зад едно дърво и се приготви.

Тя нямаше да използва просто някаква магия срещу Кай, нито дори новооткритата й, още по-мощна, почти демонска магия. Щеше да управлява елиума, използвайки магията си като метод за насочване. Двете сили в нея най-накрая можеше да намерят хармония, можеше да работят заедно.

И, с малко късмет, това можеше да означава края на Кай.

— Толкова силно ли искаш елиума, Кай? — промърмори тя, когато Атрика се доближи. — Ето ти го.

Щом Кай се появи от дърветата, тя изтегли четири нишки от силата на елементите и отприщи елиума в същото време. Използвайки магията си да предпази себе си и Адам, за когото знаеше, че бе някъде близо зад Кай, тя насочи демонското оръжие право към Атрика.

Това беше хазарт. Не само, че беше хазарт, това беше магическият еквивалент на тройно салто и нямаше да работи с предпазна мрежа.

Елиумът експлодира в нея и я хвърли болезнено на земята върху обсипаната с дребен чакъл алея. Дъхът й излезе със свистене от нея и всичко, което можеше да направи беше да лежи там за малко, гледайки стъкления таван на оранжерията.

НИКАКЪВ ЗВУК НЕ СТИГНА ДО УШИТЕ И. НИКАКЪВ ДЕМОНСКИ РЕВ, никакви бойни викове от Атрика. Никакъв бой. Никакви стъпки. Не беше изненадващо, че никакви птици не пееха в дърветата. Единствено нежният звук от бълбукащия фонтан от лявата й страна изпълваше въздуха.