Аня Баст - Магьосническо сърце

— Какво е състоянието на Иристрай?

— Сериозно повредена. Атрика атакува с голяма сила, по-усърдно и с повече финес, отколкото са имали от векове. — Направи пауза. — Нещо се бе променило. Някак бяха придобили сила и волята им бе станала по-силна.

Почти превзеха двореца и убиха много от нас. Държим няколко от тях в ареста, но знаеш какво е да изтезаваш Атрика за информация.

Невъзможно.

— Защо ми го причини, Ру? Защо вкара това оръжие в мен и ме запрати през портала в чужд свят?

Най-накрая Ру се фокусира върху лицето й. Изражението му омекна малко.

— Това беше единственият начин, който знаех, за да защитя двете неща, които са ми най-скъпи.

Шок премина през нея. Беше ли я нарекъл… скъпа?

Адам постави ръка на кръста й и я дръпна до себе си със защитен жест.

Погледът на Ру се премести върху огнения магьосник, който я докосваше толкова собственически.

— Тя ми е като дъщеря, аемон. На практика аз я отгледах.

— Чудесен начин да се отнасяш с дъщеря си — промърмори Изабел.

— Нямах избор! — извика Ру, затваряйки очи за момент и стискайки юмруци. — Атрика щяха да я убият, ако беше останала в стаята. Ако Атрика ме бяха пленили и извлекли елиума, всички видове демони, освен Атрика, щяха да бъдат унищожени или почти унищожени. Нямах представа, че двама от Атрика ще скочат през портала след теб. Не очаквах това да се случи.

Клеър скръсти ръце на гърдите си.

— Те убиха много магьосници тук. — Тонът й понижи температурата в стаята. — Те щяха да ме убият. Сборището плати висока цена, за да опази елиума.

— Ние не предпазвахме елиума — каза Томас. — Предпазвахме теб, Клеър, без значение какво ти казвахме. — Ръководителят на Сборището пристъпи напред, за да застане близо до нея. Черните му очи изглеждаха безкрайни с горещата ярост. — По-добре веднага да ми кажеш, Ру, че имаш начин да извадиш безопасно елиума от нея. Искам да вземеш елиума и след това да се разкараш от дома ми. — Гласът му потрепери.

Това беше най-близко, което Клеър беше виждала от добре контролирания магьосинк, до това да загуби самообладание.

Ру закова погледа си върху Томас.

— Няма нужда да бъдем врагове.

Изабел издаде подигравателен звук.

— Опита се да го убиеш. Изтезава го, докато едва не го уби. Ако не беше Клеър, той можеше да умре в тъмницата ти. Направи всичко това и мислиш, че можем да сме приятели?

Ру задържа погледа си върху лицето на Томас, докато отговаряше на Изабел.

— Никога нямаше да убием партньора ти. Разбира се, нямахме идея за степента на намесата на Клеър. — Обърна ледените си очи към нея за миг. — Както и да е, никога нямаше да позволим един толкова важен мъж, колкото главният магьосник на хората ви, да умре в ръцете ни. Просто се нуждаехме от информация. — Направи пауза. — Все още се нуждаем от информация.

— Няма да получиш нищо от нас — отвърна Томас. — Можеш ли да вземеш елиума от нея или не?

— Къде са Атрика?

— Все още са някъде там, искащи оръжието. Колкото по-скоро го вземеш от нея, толкова по-скоро тя ще е в безопасност от тях. Ако те е грижа за нея толкова, колкото казваш, ще го вземеш скоро.

Ру рязко кимна с брадичка към нея.

— Тогава трябва да се махнем веднага. — Той се протегна, хвана ръката на Клеър и я дръпна напред.

— По дяволите, няма да я вземеш — изрева Адам.

Гняв изкриви красивото лице на Ру и стомахът на Клеър се сви от страх.

— Тя е моя, аемон. Моя собственост. Фактът, че си спал с нея не ти дава никакво право…

Адам го удари.

Ру залитна назад под силата на удара и се блъсна в един стол. Препъна се настрани и вдигна погледа си към този на Адам. Убийство беше изписано на лицето му. Очите му бяха червени, а зъбите му бяха удължени.

Клеър отиде до Ру и го зашлеви през лицето.

— Как смееш да ме третираш като куче, на което можеш да заповядваш? Аз не съм вещ, вече не. Аз съм у дома, където ми е мястото. — Тя направи жест към Адам и останалите. — Сред хората, с които трябва да бъда. Казваш, че ме смяташ за дъщеря, но не искаш най-доброто за мен, нали? Най-доброто нещо е да ме оставиш сама, да ми позволиш да остана тук с тях.

Той изглеждаше шокиран.

— Това ли искаш?

Тя затвори очи в чувство на безсилие и стисна косата си в юмрук.

— Дом, Ру. Току-що казах, че съм си у дома. Разбира се, че искам да остана.

Ру изглеждаше толкова изненадан и, да, малко наранен, че тя падна пред него на колене.

— Ти се отнасяше добре с мен. Без теб щях да умра на Юдай. Благодаря ти за това. — Тя стисна устни. — Но ти можеш да ме върнеш у дома, нали? Можеш да отвориш портал и да ме изпратиш обратно тук по всяко време. Не е ли вярно?