Кели Армстронг - Призоваването

Само за двайсет минути си оцветих десетина рижави кичура. Трябваше да сваля блузата си, за да не я изцапам, и сега се бях надвесила над умивалника само по сутиен и джинси. За щастие, никой не ме видя.

Привърших с изсушаването на боядисаните кичури с хартиената салфетка, поех си дълбоко въздух, погледнах. и се усмихнах. Кери беше права. Наистина ми стоеше добре.

Анет щеше да откачи. Баща ми можеше да забележи. Можеше дори да се ядоса. Но в едно бях съвсем сигурна: никой повече нямаше да ми предлага детското меню в ресторанта.

Вратата изскърца. Мушнах хартиената кърпа в боклука, грабнах блузата си и се втурнах към тоалетната кабина. Едва успях да заключа вратата, когато момичето, което влезе, се разрева. Надникнах под преградата на съседната кабина и зърнах чифт маратонки марка „Рийбок".

Да я попитам ли дали е добре? Или така ще я разстроя още повече?

Водата в тоалетната шурна и сянката в краката ми се раздвижи. Ключалката щракна и вратата на кабината се отвори. Но щом водата бликна от крана, момичето захлипа още посилно.

Водата спря. Ролката с хартиените кърпи изскърца. Шум от мачкане на хартия. Вратата се отвори. После се затвори. Плачът продължи.

По гърба ми полазиха тръпки. Казах си, че сигурно си е променила решението и че ще остане тук, докато напълно се оправи, но тя хлипаше току под носа ми. Беше в съседната кабинка.

Стиснах ръцете си в юмруци. Сигурно си въобразявам.

Бавно се наведох. Под разделителната стена не се виждаха обувки. Наведох се още повече.

Не видях обувки и в другите кабини. Хлипането престана.

Нахлузих блузата си и побързах да изляза от кабината, преди да го чуя отново. Когато вратата се затвори зад гърба ми, наоколо се възцари тишина. Пуст коридор.

— Ти!

Извърнах се и видях пазача да идва към мен. Въздъхнах облекчено.

— Т-тоалетната — казах. — Бях в тоалетната.

Той се приближаваше. Не го познавах. Може би беше на възрастта на баща ми, късо подстриган, облечен в униформата на училищната ни охрана.

— С-сега влизам в час.

Тръгнах.

— Ти! Веднага се върни. Искам да говоря с теб.

Чуваха се само моите стъпки. Моите. Защо не чувах неговите?

Ускорих темпото.

Погледът ми се замъгли. На около три метра пред мен въздухът трептеше, оформяше се фигура, облечена в ризата и панталоните на пазача ни. Обърнах се и хукнах да бягам.

Мъжът изръмжа и ръмженето му проехтя по целия коридор. Откъм ъгъла се зададе един ученик и за малко да се блъсне в мен. Измърморих нещо за извинение и погледнах през рамото си назад. Пазачът беше изчезнал.

Издишах и затворих очи. Когато отново ги отворих, синята униформена риза бе на сантиметри от лицето ми. Вдигнах поглед. и от устата ми се изтръгна писък.

Той приличаше на манекен, който е стоял близо до огън. Лицето му бе изгоряло. Беше се стопило. Едното му око се пулеше в мен. Другото се бе свлякло до скулата му, страната му бе хлътнала навътре, устните му — увиснали, кожата му светеше безформена и.

Разкривените му устни се отлепиха една от друга.

— Може би сега вече ще ми обърнеш внимание.

Затичах се презглава по коридора. Тъкмо отминавах една класна стая, когато вратата се отвори.

— Клоуи? — Мъжки глас.

Продължих да тичам.

— Отговори ми! — ужасяващият неестествен глас изръмжа по-близо. — Знаеш ли от колко време ме държат тук?

Стрелнах се през вратата към стълбите и полетях нагоре.

Нагоре ли? Всички глупави героини се втурват нагоре!

Бързо завих на площадката и поех към следващия етаж. Пазачът с усилие се качваше след мен, уловил се здраво за парапета с разтопените си меки пръсти, чиито кости бяха пробили плътта и стърчаха навън.

Стрелнах се през вратата и запрепусках по главния коридор.

— Чуй ме, глезло. Искам да ми отделиш само пет минути, не повече.

Втурнах се в най-близката празна стая и затръшнах вратата след себе си. Докато отстъпвах заднешком към центъра., пазачът прекрачи прага. Влезе направо, без да отваря вратата. Отвратителното му разтопено лице бе изчезнало и сега той изглеждаше съвсем нормално.

— Така по-добре ли е? Ще престанеш ли да пищиш, за да поговориш с.

Втурнах се към прозореца и затърсих начин да го отворя, но видях, че той беше на огромна височина от земята. Поне девет метра. над паважа.

— Клоуи?

Вратата се отвори широко. Влезе заместник-директорката госпожица Уо с учителя по математика, господин Травис, и един учител по музика, чието име не можах да си спомня. Като ме видя до прозореца, госпожица Уо протегна ръце и препречи пътя на мъжете.