Кели Фейвър - Истина

Беше сама.

През последните десет минути беше сама и чакаше. Но какво?

Шоуто беше приключило.

Айви не знаеше дали да се смее или да плаче от абсурдността на ситуацията. Най-накрая бе събрала смелост да загуби девствеността си, да се отдаде на някой мъж изцяло, без задръжки — и тогава този същият мъж я беше отблъснал.

Тялото й все още бе обляно в пот и сияеше от това, което Кълън Шарп й беше сторил. Дупето й още щипеше от пляскането, а интимните й части бяха влажни от възбуда.

Беше гола.

Но Кълън Шарп си бе заминал. Беше напуснал стаята веднага щом чу, че все още бе девствена. Реагира на изявлението й с ужас и отвращение. Сякаш му беше казала, че има някаква заразна болест, вместо да му беше признала липсата си на опит.

„Какъв ми е проблемът?“

Или по-точно какъв беше неговият проблем?

Айви нямаше представа. Беше стъписана, чувстваше се използвана и захвърлена от богатия изпълнителен директор с неговия фин съблазнителен маниер. В един момент я накара да свърши, а в следващия бягаше като от Ада.

След известно време част от шока отмина, оставяйки нервите й опънати и оголени. Стана от леглото и бавно се облече, отвратена от допира на вмирисаните от дима дрехи по изпотеното си тяло.

„Не плачи. Каквото и да правиш, недей да плачеш в момента. Запази това за по-късно. Задачата е лесна — задръж сълзите, докато не се отдалечиш от Кълън Шарп, а след това откачай от рев колкото си поискаш.“

Айви излезе от спалнята и тръгна надолу по коридора, минавайки през просторния хол и кухнята, които бяха изключително изискани и модерни. Плотовете бяха от гранит, плочките по пода бяха прелестни, мебелите бяха полирани, а по стените висяха картини в постмодерен японски стил.

Кълън стоеше на кухненската маса и четеше „Ню Йорк Таймс“. Беше облечен в един от лъскавите си тъмни костюми и изглеждаше напълно сдържан, сякаш не бе бил в стаята й преди няколко минути.

Ако го видеше някой, никога нямаше да предположи, че е бил в спалнята заедно с нея, правейки всички онези неща.

Докато тя представляваше жалка картинка, Кълън Шарп беше спретнат, чист и перфектен, четейки вестника си, без да се интересува от нищо.

Когато влезе в стаята, той вдигна поглед към нея.

— Ще те закарат с колата ми до апартамента ти, Айви.

— Не е необходимо…

— Не ставай глупава — отвърна рязко той. — Трябва да се прибереш и да се приготвиш за работа. Освен ако не възнамеряваш да дойдеш на работа със същите дрехи, с които беше и вчера.

Тя засмука вътрешната част на бузата си.

— Може би, ако обясня защо нося същите дрехи като вчера, колегите ми ще проявят повече разбиране.

Кълън затвори рязко вестника.

— Шофьорът ми ще те закара у дома и точка.

Искаше да му се развика. Беше толкова студен и жесток. Как смееше да си позволява такива своеволия с нея? Но знаеше, че не трябва да губи търпение с мъж като него.

Щеше просто да я отпише като типичната истеричка. А тя нямаше намерение да се дава толкова лесно. Айви позволи на една половинчата усмивка да разтегли устните й.

— Това звучи чудесно, господин Шарп.

Той примигна, сякаш думите й бяха неочаквани.

— Добре — каза. — Радвам се, че го изяснихме.

— Да, всичко е изяснено — отвърна тя, след което се обърна и излезе от дома му.

Изглежда искаше да й каже още нещо, но не му даде шанс.

„Шансовете ти свършиха, господин Шарп. Не съм някоя от типичните ти кокони като онази клета отчаяна жена, която чух да се моли за вниманието ти тази сутрин. Ти я отпъди, но аз си заминавам по собствено желание.“

И наистина, отвън я чакаше кола. Тя влезе в нея и потеглиха.

Айви си нареди да не поглежда към къщата му, докато тръгваха.

„Не се поддавай на любопитството. Забрави, че даже съществува.“

Но не можеше да се спре. За нейна изненада видя, че Кълън Шарп стоеше на прозореца и я наблюдаваше как си отива.

Беше трудно да се каже, но й се стори, че я гледаше с най-странното и измъчено изражение, което бе виждала някога. Сякаш не искаше да я пусне да си замине.

След като се прибра вкъщи, изкъпа се и се преоблече, Айви се чувстваше свежа и устремена.

„Няма да му позволя да ме сломи.“

Това беше мантрата й. Кълън Шарп нямаше да спечели. Нямаше да я накара да изгуби вяра в себе си и да се разпадне само защото я бе отблъснал, когато най-накрая си бе позволила да се разкрие пред него.

Облече се в официален бежов костюм — риза, панталон, сако и обувки с висок ток. Погледна се в огледалото, преди да напусне апартамента, и прецени, че видът й днес крещеше „нямам време за глупости“.