Кели Фейвър - Истина

Не се огледа, когато тръгна да пресича улицата. Изведнъж дочу клаксон на кола, който я накара да се дръпне назад на пътя на друго такси, което също й изсвири.

— Трябва да внимаваш — каза един мъж от тротоара. — Това за малко да се превърне в още една ужасна нюйоркска история.

Айви погледна към него, когато стигна безопасно до бордюра.

— И без това винаги съм знаела, че с моя късмет рано или късно ще свърша като пример в някоя статистика.

— Толкова ли е зле, а? — попита мъжът, смеейки се. Пушеше цигара и беше облечен в раиран костюм със златиста вратовръзка.

— Много — потвърди тя.

— Красиво момиче като теб не трябва да се мисли за част от статистиката — продължи той.

Всъщност беше доста привлекателен, въпреки че нямаше непосредствения сексапил, който Кълън Шарп притежаваше. Непознатият имаше открито, кръгло лице, къса руса коса и зелени очи. Беше здрав, но определено не бе от ранга на Кълън.

„И сега какво, ще сравняваш всеки мъж с Кълън ли?“

Тя се смъмри и се почувства раздразнена на себе си от начина, по който манията й по изпълнителния директор нямаше граници.

— Благодаря, много мило от ваша страна — отвърна на непознатия.

Той запрати фаса си към канавката и издуха дима от устата си встрани от нея, докато й подаваше ръката си.

— Ксавие Монроуз — каза.

— Айви Спелман — отвърна тя, чувствайки се така, сякаш трябваше да се поклони или нещо от сорта. Вместо това му подаде ръката си.

Той се усмихна и леко приведе глава. Зелените му очи бяха весели, сякаш гледаше на света като на една голяма шега.

— Айви — каза той, кимайки. — Имаш среща с приятеля си за обяд ли?

Усети как бузите й почервеняват.

— Тук съм за… едно събитие — довърши. — Всъщност закъснявам, така че колкото и да ми е приятно да си говорим…

— Колко жалко — каза Ксавие, докато наблюдаваше как ръката й се изплъзва от дланта му. — Чувствам се така, сякаш едва сега започвам с теб.

Айви сведе поглед и усети как бузите й пламнаха. Мъжът определено беше уверен и знаеше как да борави с думите.

— Започваш какво по-точно? — дочу се гласът на Кълън Шарп на няколко крачки от тях.

Тя замръзна на място, чувствайки абсурдна вина, въпреки че не бе направила нищо нередно.

Ксавие погледна към Кълън и се усмихна.

— Нямах представа, че двамата се познавате — каза, а усмивката му се разшири.

Кълън продължаваше да върви към тях. Когато стигна до Айви, постави ръка ниско на кръста й, сякаш я обявяваше за своя по някакъв странен начин.

— Тя работи за мен. И закъснява… — отвърна Кълън, а студенината надделя над разочарованието в гласа му.

— Като те познавам, Кълън, сигурно закъснява с десет секунди. — Ксавие премести развеселения си поглед върху нея и на Айви й се прииска да му се усмихне в отговор.

— Изпуши още една цигара — каза Кълън. — Най-добър си в издишането на дим.

— Някои хора издишат дим, а други са просто въздух под налягане — контрира с лекота русият мъж. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

През това време Кълън притискаше дланта си силно към гърба на Айви.

Тя прехапа устни, за да не се засмее заедно с него, когато Кълън погледна към нея, за да види изражението й, преди да върне погледа си обратно върху Ксавие.

— Наистина ми се иска да стоя тук цял ден и да слушам изумително задълбочените ти размисли над човешката природа, но имам официален обяд, на който трябва да присъствам — изрече той.

— А аз имам обяд, който чака да бъде изяден — отвърна Ксавие. — Но за разлика от теб, придружителката ми е приятелка, а не някоя, на която плащам, за да прекарва времето си с мен.

— Трудно ми е да повярвам, че някой би седнал да се храни заедно с теб от чисто удоволствие — каза Кълън.

— Ще останеш изненадан — възкликна Ксавие, докато продължаваше да гледа към Айви.

— И още как — отвърна Кълън, насочвайки Айви към „Обсерваторията“ и далеч от Ксавие Монроуз.

Прекосиха тротоара, а портиерът им кимна насреща и отвори вратата. Щом влязоха в ресторанта, Айви се отдръпна от него и ръката му се плъзна по долната част на гърба й.

Обърна се към нея.

— Трябва да поговорим — каза, като едва движеше челюстта си. Погледът му бе пронизващ.

— Закъсняваме — отвърна тя.

— Обядът няма да започне без мен. — Той скръсти ръце. — Не ми харесва това, което видях отвън.

— А аз нямам време за излишни разговори. — Тя тръгна надолу по дългия, богато украсен коридор, накъдето предполагаше е пътят към официалния обяд. Там някъде се чуваше говор и тракане на чаши, чинии и прибори.