Кели Армстронг - Разплата

Kelley Armstrong

THE RECKONING

Copyright © KLA Fricke Inc. 2010

с/о литературна агенция „Anthea Rights“ – Sofia

© Мария Донева, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2014

ISBN 978-619-150-312-4

ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ

в ePub формат търсете в

За автора

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна

менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е

семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк

Таймс – както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи

истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните

автори на криминални и хорър творби в света - Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким

Харисън.

Анотация

Петнайсетгодишната Клоуи и нейните приятели Тори, Саймън и Дерек са генетично

модифицирани и притежават свръхестествени способности. Те бягат от групата злонамерени

учени, която ги е създала, и докато се крият при семеен приятел, разкриват злокобния план

на групата спрямо тях. Клоуи, която е в състояние да вдигне мъртвите от техните гробове

дори в съня си, се мъчи да контролира силата си и да използва способностите си, за да спаси

своите приятели. Положението се усложнява още повече, когато тя се опитва да се пребори с

чувствата си към добродушния магьосник Саймън и самотния, неразбран от никого върколак

Дерек. Кулминационните моменти карат читателя да затаи дъх от напрежение и ужас.

„Разплата“ е третата и последна част от трилогията и е празнично събитие за любителите на

необикновеното и свръхестественото.

На Джулия

1

След четири нощи безспирно криене аз най-после се намирах в безопасност в леглото под

завивките, потънала в дълбок и спокоен сън като мъртвец... докато мъртъвците не решиха, че

им трябвам будна. Всичко започна с един смях, който се промъкна в съня ми и ме измъкна

от него. Когато се надигнах на лакти с премигващи очи в усилията си да си спомня къде съм,

обгърна ме шепот, чиито думи не можех да различа една от друга.

Потърках очи и се прозях. През завесите се прокрадваше белезникава, сива светлина. В

стаята беше тихо и спокойно. Слава богу, нямаше никакви призраци. През последните

няколко седмици бях видяла достатъчно, за да ми стигнат за цял живот.

Подскочих, защото долових дращене по прозореца. Напоследък всяко стържене по стъкло

ми звучеше като вампира, който бях вдигнала от мъртвите и който забиваше нокти в

прозореца, за да се добере до стаята.

Приближих се до прозореца и дръпнах завесите встрани. Когато се добрахме до къщата,

почти се зазоряваше, така че бях сигурна: вече трябваше да е късна утрин, ала мъглата отвън

бе много гъста и не се виждаше нищо. Наведох се толкова близо до прозореца, че опрях нос в

студеното стъкло.

Някакъв бръмбар жужеше на стъклото и аз подскочих от изненада. Зад мен се чу смях.

Извъртях се, но Тори още спеше и хленчеше насън. Беше се отвила и се беше свила на

хълбок, а тъмната ѝ коса се бе разпиляла по цялата възглавница.

Още кикот зад гърба ми. Определено момчешки. Но нямаше никого. Абсолютно. Просто

не видях никого. Ала за един некромант това не означава, че в стаята няма никого.

Примижах, като се опитвах да доловя трептенето на въздуха около някой призрак, и

отляво зърнах за миг една ръка, която изчезна, преди да мога да я разгледам добре.

– Търсиш ли някого, малка некромантке?

Извъртях се.

– Кой е?

Хихикане в отговор – от онова, което всяко петнайсетгодишно момиче е чувало хиляди

пъти от устата на някой палавник.

– Ако искаш да говориш с мен, трябва да се покажеш – казах.

– Да говоря с теб ли? – отвърна той арогантно, сякаш бе баскетболната звезда на

училището. – Мисля, че не аз, а ти искаш да говориш с мен.

Изсумтях и тръгнах да се връщам в леглото.

– Не искаш ли? – чух гласа му досами рамото си. – Хм, помислих си, че ще искаш да

узнаеш нещо повече за групата „Едисън“, за експериментите им, за д-р Давидоф...

Спрях се на място.

– Просто така ми хрумна – засмя се той.

Ние четиримата – Тори, Дерек, Саймън и аз – избягахме от групата „Едисън“, след като

разбрахме, че сме обекти на техния проект, на експериментите им за генетично