Джон Соул - Дом за разплата

Сара Крейн пое дълбоко върмонтския въздух, изброи набързо кокошките за да се убеди, че всички са се прибрали в кокошарника за през нощта, и чак тогава затвори вратичката му. Дванадесет. Идеално. Залости вратата, за да не се напъха някоя тръгнала да търси лесна среднощна закуска миеща се мечка или невестулка, хвърли през рамо последен поглед на хамбара, за да провери дали и неговата врата е заключена, и понесе към къщи кошничката с яйцата така, както майка й беше правила всяка вечер през последните петнадесет години. Сара обожаваше тукашните есени — най-вече заради начина, по който светлината се процеждаше през златистите листа на кленовете около фермичката им, а може би и заради ъгъла, под който слънцето я огряваше. Така или иначе, есените й причиняваха тръпки по кожата и я изпълваха с усещане за жизнерадост. Така поне беше допреди близо година, когато майка й се разболя, а шест месеца по-късно и почина. Оттогава и есенният здрач престана да я изпълва с радостта на предишните години.

Притесняваше я и това, че в кошничката носеше само шест яйца, а мразовитият септемврийски въздух й подсказваше, че скоро носачките ще престанат да снасят чак до идната пролет. Но и това не беше нищо в сравнение с другото, което я мъчеше тази вечер: как ще преживее зимата заедно със стоката и изобщо с фермата, след като баща й пак беше навлязъл в един от неговите си „цикли“, както се изразяваше майка й. Не беше подготвил нищо за предстоящите студени месеци — нито дърва беше насякъл, нито беше ходил на лов за елени, дори и телетата не беше продал навреме, а сега, поотраснали, те нямаше как да докарат добра цена.

Вместо това бе навлязъл в запой. И сега, както очегъртваше дъното на каците с ярма, заглождилата я от няколко месеца насам смътна тревога избуяваше в страх, от който й призляваше. А до зимата оставаше съвсем малко: плъховете вече превземаха хамбара, сламата гниеше по стърнищата, а купчината дърва, която трябваше да е вече поне четиринадесет кубика, изглеждаше направо жалка.

Тя сама обаче нямаше как да насмогне.

Нищожният остатък от настроението й съвсем се изцеди при влизането й в топлата кухня, при все че Сара се помъчи да се освободи от грижите така, както развиваше вълнения шал около врата си. Сложи яйцата в хладилника и взе да разчиства чиниите от вечерята, макар баща й още да не беше станал от масата.

Отказал бе дори да опита телешкото с картофи, което му беше сготвила; отместил бе чинията си настрана и седеше, втренчен мрачно в отворения отпреде му фотоалбум.

Сара бързо раздигна масата, като гледаше да не го безпокои. Обра остатъка от телешкото от тигана и го изсипа в чиния, покри я с пластмасово фолио и я сложи до яйцата в хладилника, после пусна горещата вода в мивката.

— Сара?

Гласът на баща й беше съвсем прегракнал от мъката, която го душеше от половин година насам, и като го чу, направо й се приплака. Сълзите й постоянно напираха да рукнат, но повечето време успяваше някак си да ги задържи.

Освен когато баща й се разплачеше.

Тогава спиране нямаше. Колко пъти през последните шест месеца се беше случвало да седят двамата прегърнати на дивана и да плачат? Нямаше ли най-после да надживеят станалото? Колко пъти й беше повтаряла майка й, че не бива да скърби цял живот. Животът ти трябва да продължи, разбираш ли ме? На теб тепърва ти предстои да го изживееш и не желая да го прекараш в рев за това, че съм се тръшнала и съм те зарязала.

— Кажи? — стисна Сара зъби против ледения страх в сърцето й.

— Дай ми ще една бира, миличка.

Усети юмрука, който се сви в стомаха й. Преди да почине майка й, баща й никога не пиеше повече от една бира, дори и в най-горещите дни. Напоследък обаче все по-често след първата бира следваше втора, после трета и така нататък. И нямаше смисъл да спори с него. Той просто й казваше да не се притеснява. Извади шишето от хладилника и го сложи на масата, но не можа да се сдържи да не го помоли поне да намали темпото.

— Трябва ли да я изпиеш, татко? — проплака, почти шепнейки.

— Колкото да попритъпя болката, шушко — рече Ед Крейн, придърпа дъщеря си и обви кръста й с мощната си ръка.

Всичко у баща й й се струваше по-едро и по-мощно в сравнение с другите мъже, а това обясняваше и прякора му Големия Ед, с който го наричаха всички, освен майка й. Беше висок, широкоплещест мъж, с нозе мощни като дънерите на кленовете и със захват, който можеше да я смачка, ако не внимаваше. Но той винаги бе внимателен с нея, както и сега ръката му нежно я обгръщаше.