Кели Армстронг - Разплата

Саймън поклати глава.

– Не и Андрю. Той е от добрите. Познавам го от дете.

– Но не и аз, ето защо подтикнах призрака да говори и ми стана ясно, че той не го е

познавал. Андрю каза, че къщата била собственост на човека, основал групата „Едисън“ и

взел участие в експериментите. Ако има някаква връзка с това момче, мисля, че ще я

открием тъкмо тук.

– Можем да попитаме Андрю... – започна Саймън.

– Сами ще намерим отговорите – прекъсна го Дерек.

Двамата се изгледаха втренчено. След секунда Саймън избоботи нещо в смисъл, че нещата

се усложняват, ала спор нямаше. Ако Дерек искаше да се забавлява и да се прави на

детектив, добре. Скоро и без друго ще се махнем оттук, ще отидем да спасяваме онези, които

оставихме зад себе си, и ще ликвидираме групата „Едисън“... или поне се надявахме да го

сторим.

4

Не след дълго слязохме долу. Дерек се запъти право към кухнята, за да си вземе закуската.

Бяхме поспали само няколко часа, ала вече беше почти обедно време и стомахът му, както

можеше да се очаква, се бунтуваше.

Докато той си търсеше храна, двамата със Саймън оглеждахме нашия временен дом. Бях

прочела една книга за някакво момиче в огромно английско имение, в къщата имаше тайна

стая, която години наред никой не можеше да открие, тъй като вратата била прикрита с

гардероб. Спомням си, че ми бе станало смешно. Татко си имаше приятели, които

притежаваха наистина огромни къщи и въпреки това нямаше опасност да пропуснеш някоя

стая. Но на това място, при положение че притежаваш и малко въображение, всичко ми

ставаше ясно.

Къщата не беше просто голяма. Беше построена в странен ред. Сякаш архитектите бяха

плеснали стаите върху чертежа, без да си помислят как да ги свържат една с друга. Предната

част бе доста проста. Главният коридор обединяваше вратите, стълбите, кухнята, дневната

стая и трапезарията. После се извиваше и се разделяше на няколко задни коридорчета, от

които се влизаше в стаи, отвеждащи в други стаи. Повечето бяха наистина малки, не повече

от три квадратни метра. Напомняха на заешки клетки – малките стаи бяха разпръснати на

всички страни. Дори открихме отделно стълбище най-отзад, чиито стъпала сякаш не бяха

почиствани с години.

Щом Саймън отиде да провери дали Андрю се е събудил, аз се вмъкнах в кухнята, където

Дерек се бе вторачил в ръждясала консерва боб.

– Много ли си гладен? – попитах го аз.

– Скоро и това ще стане.

Той претърсваше кухнята, като отваряше шкаф след шкаф.

– Значи не искаш да попитам Андрю за онова момче? – казах. – Вярваш му, така ли?

– Със сигурност.

Той свали кутия с бисквити и я обърна с дъното нагоре, за да види срока на годност.

– Не звучи убедително – обадих се аз. – Ако сме тук с някого, на когото не се доверяваме...

– В момента единствените хора, на които наистина се доверявам, това са ти и Саймън.

Мисля, че Андрю не замисля нищо. Ако не мислех така, нямаше да сме тук. Но няма да го

попитам, не и ако можем сами да стигнем до отговорите.

Кимнах.

– Това е добре. Просто... Знам, че не искаш да преследваш Саймън, но... Ако се

притесняваш... – Страните ми горяха. – Не искам да кажа, че трябва непременно да ми се

довериш, само не...

– Избухвай, когато узнаеш нещо лошо. – Той се обърна и срещна погледа ми. – Няма.

– Още ли сърба кетчупа? – Саймън се завъртя в кухнята. – Десет минути, брат ми. Андрю

идва и...

– И дълбоко се извинява за липсата на храна.

Андрю влезе в кухнята. Беше на годините на татко, с много къса посивяла коса, квадратни

плещи, набито телосложение и гърбав нос. Той потупа Дерек по рамото.

– Пристига. Човек от групата носи закуската и ще дойде всеки момент.

Той не отдръпна ръката си, а го стисна. Несръчен жест, може би поради факта, че беше с

петнайсетина сантиметра по-нисък от Дерек, но в това сякаш се криеше и още нещо.

Предишната нощ, щом се срещна с Дерек, когото не бе виждал с години, израз на изненада и

предпазливост премина по лицето му. Дерек бе забелязал това и аз бях сигурна, че е усетил

как Андрю с всички сили би побягнал от човек, когото е познавал през по-голямата част от

живота си, а сега го вижда в ролята на главорез, макар и в юношеска възраст.

И Андрю беше магьосник като Саймън. Бил стар приятел на баща им и бивш член на

групата „Едисън. Също така им осигурявал неотложните контакти. Преди няколко години

двамата с баща им се посдърпали, ала запазили връзката помежду си и колчем изпадахме в