Кели Армстронг - Разплата

затруднено положение, се обръщахме към него.

Андрю стисна за последен път Дерек за рамото, засуети се из кухнята, вадеше и плакнеше

чинии, бършеше праха от плотовете и масата, питаше ни как спахме и отново се извиняваше,

че не е подготвил къщата за живеене.

– Как да се подготвиш, като не знаеш, че ти идват гости? – обади се Саймън. – Няма ли да

ти пречим? Ако останеш тук с нас? Знам, че имаш рабо...

– Която си върша от къщи вече две години. Слава на Бога, накрая натрупах достатъчно

трудов стаж, за да започна да общувам по електронен път. Всекидневното пътуване до Ню

Йорк ме убиваше. Сега ходя само веднъж седмично за някоя среща.

Саймън се обърна към мен:

– Андрю е редактор. На книги. – После погледна към Андрю:

– Клоуи пише сценарии.

Изчервих се и измънках, че очевидно не съм истинска писателка, само уча, за да стана

такава; но Андрю каза, че за него ще е удоволствие да научи върху какво работя и да

отговори на всичките ми въпроси относно писането. Думите му дори прозвучаха съвсем

искрено, за разлика от тези на мнозина възрастни, които със снизхождение изричат подобни

неща.

– В момента работим заедно върху нещо забавно – обади се Саймън. – Графично описание

на нашите приключения. Приятно ни е.

– Страхотно. Разбирам, че и рисувате? Баща ти ми каза, че си...

На вратата се позвъни.

– Това вече трябва да е закуската – предположи Андрю. – Клоуи? Знам, че най-вероятно

Тори е изтощена, но трябва да присъства на срещата.

– Ще се кача да я събудя.

И ето че тайнствената група за съпротива се събра. Не бе голяма: трима души плюс

Андрю.

Едната се казваше Маргарет и изглеждаше като повечето жени, с които работеше татко –

делова, висока, с къса кестенява коса, която бе започнала да побелява. Беше некромант.

Гуен не бе много по-висока от мен и имаше вид на току-що завършила колежанка. Що се

отнася до външния

вид, косата

бе руса и късо подстригана, имаше чип нос и остра

брадичка и аз започнах да се чудя дали не бе нещо като фея, ала тя заяви, че била вещица

като Тори.

Третият новодошъл се казваше Ръсел, плешив мъж, напомнящ нечий дядо, и се представи

като шаман и парамедик, от когото бихме могли да се възползваме след тежките изпитания,

през които бяхме преминали. Заедно с Андрю и Маргарет той бе един от основателите на

групата и навремето също бе работил за „Едисън“.

Андрю заяви, че има още шестима членове в Ню Йорк и повече от двайсет из страната.

При настоящите обстоятелства обаче нямаше да е безопасно всички те да се струпат тук, за

да се запознаят с нас. Затова бяха изпратили само онези, които биха ни помогнали най-

много – некромантка и вещица. Дерек нямаше късмет. В групата нямаше върколаци и нищо

чудно, като се има предвид, че в цялата страна съществуваха вероятно само двайсетина, а

некромантите и магьосниците бяха стотици на брой.

Хората със свръхестествени способности, включили се в групата „Едисън“, не бяха зли.

Повечето бяха като леля ми, която бе предложила услугите си като лекар, защото искаше да

помогне на хора като брат си – некромант, който или се бе самоубил, или бе блъснат от

покрива от духове още докато е учил в колежа.

Членовете на групата „Едисън“ вярвали, че целта е генетична манипулация – вземаме

малко от нашата ДНК, за да намалим до минимум страничните ефекти и да подобрим

контрола над свръхестествените си сили. Когато сме били малцина, нещата се влошили и

трима от върколаците нападнали медицинската сестра. Те били „елиминирани“. Убити от

същите хора, които са се клели, че работят в помощ на надарените със свръхестествени

способности хора. Тогава бащата на Саймън и някои други като Андрю напуснали.

Ала имало хора, за които това не било достатъчно. Разтревожени от видяното, те

започнали да наблюдават групата „Едисън“, за да се уверят, че тя не представлява заплаха за

останалите надарени. Ние представлявахме информация за техните най-големи страхове. За

мнозина от нас генетичната модификация имала обратен ефект, тъй като произвеждала деца

с неконтролируема сила – вещици, които можели да правят магии без заклинания, и

некроманти, които, без да искат, можели да съживяват мъртъвци.

Когато станало ясно, че не могат да ни контролират толкова лесно, колкото са си

представяли, учените от групата „Едисън“ направили с нас, своите неуспешни опити,