Джон Гришэм - Разплата

Една студена сутрин в началото на октомври 1946 г. Пийт Банинг се събуди призори и не можа да мигне повече. Дълго лежа в леглото, вперил поглед в тъмния таван, и за хиляден път се запита ще има ли достатъчно кураж. Накрая, щом първите слънчеви лъчи надникнаха през прозореца, Пийт се примири със суровата реалност — време беше за убийството. Нуждата да го извърши стана толкова неудържима, че той не бе в състояние да се справя с ежедневните си задачи. Нямаше да остане същият човек, ако се откажеше. Лесно беше да го планира — трудното бе да си го представи. Ужасът щеше да отеква десетилетия наред и да промени живота на хората, които обичаше, а и на много от онези, които не обичаше. Лошата слава щеше да роди легенда, макар че той не търсеше известност. Всъщност в природата му беше да избягва вниманието, но това щеше да е невъзможно. Пийт нямаше избор. Истината му се беше разкрила постепенно и след като я осъзна напълно, убийството стана неизбежно като изгрева.

Той се облече бавно, както винаги, защото пострадалите му през войната крака се схващаха и го боляха сутрин, и тръгна през тъмната къща към кухнята, където светна мъждива лампа, за да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, Пийт се изпъна, сключи ръце зад главата си и приклекна. Смръщи се, когато болката плъзна от таза към глезените му, но стоя така десет секунди. Изправи се, после приклекна отново. И отново, всеки път по-ниско. В левия му крак имаше метални пирони, а в десния — шрапнел.

Пийт си наля кафе, добави мляко и захар, излезе на задната веранда и зарея поглед над земята си. Слънцето се показа и върху морето от белота плъзна жълтеникава светлина. Нивите бяха натежали от памук, сякаш бяха заснежени, и в друг ден Пийт би посрещнал с усмивка мисълта за богатата реколта. Само че днес нямаше да има усмивки, а само сълзи, много сълзи. Но ако не извършеше убийството, би се показал като страхливец, а това не беше в природата му. Той отпиваше от кафето си, любуваше се на земята си и нейната непоклатимост го поутеши. Под бялата пелена се криеше плодородна черна почва, собственост на семейство Банинг от сто и повече години. Щяха да го арестуват и сигурно да го екзекутират, но земята щеше да остане и да прехранва семейството му.

Мак, неговият кундхаунд, се събуди и излезе на верандата. Пийт му заговори и го погали по главата.

Памукът напираше в семенниците и молеше да бъде обран. Не след дълго големи групи работници щяха да се качат в ремаркетата, за да бъдат откарани в отдалечените ниви. Като момче Пийт се возеше с негрите и по дванайсет часа дневно пълнеше с памук чувала, който влачеше подире си. Семейство Банинг бяха земевладелци, но работеха здраво, а не бяха плантатори аристократи, отдадени на охолен живот благодарение на потта на другите.

Той отпиваше от кафето си и гледаше как снежната покривка става още по-бяла, докато небето просветляваше. В далечината, отвъд обора и курника, чуваше гласовете на негрите, които се събираха до навеса с тракторите за поредния дълъг ден — мъже и жени, които познаваше, откакто се помнеше, бедни полски работници, чиито предци бяха обработвали същата тази земя близо век. Какво щеше да стане с тях след убийството? Всъщност нищо. Те оцеляваха с малко и не познаваха друг живот. Утре щяха да се съберат на същото място по същото време, изумени донемайкъде, и да си шушукат край огъня. После щяха да се отправят към полето, несъмнено разтревожени, но и нетърпеливи да си свършат работата и да си получат надниците. Прибирането на богатата реколта щеше да продължи необезпокоявано.

Пийт допи кафето си, остави чашата върху парапета на верандата и запали цигара. Замисли се за децата си. Джоуел беше последна година във „Вандербилт“, а Стела беше второкурсничка в „Холинс“ — слава богу, че бяха далече. Знаеше, че ще се засрамят и уплашат, когато баща им влезе в затвора, но беше сигурен, че и те като полските работници ще оцелеят. Бяха интелигентни и оправни, а и земята винаги щеше да бъде тяхна. Щяха да завършат образованието си, да се задомят и да благоденстват.

Той взе чашата си, върна се в къщата и отиде да се обади по телефона на сестра си Флори. Беше сряда, денят, когато закусваха заедно, и Пийт потвърди, че скоро ще е при нея. Изля утайката от кафето, запали още една цигара и свали якето си от закачалката до вратата. С Мак прекосиха задния двор и тръгнаха по пътеката покрай градината, където Нинева и Еймъс отглеждаха всевъзможни зеленчуци за трапезата на семейство Банинг и техните работници. Докато минаваше покрай обора, той чу Еймъс да приказва на кравите и да се подготвя за доенето. Пийт надникна вътре и двамата поговориха за шопара, който бяха определили да заколят в събота.