Джон Гришэм - Разплата

Днес сутринта нямаше време да говори за поезия. Беше изправен пред чудовищен и грозен избор, който не можеше нито да избегне, нито да отлага.

Избута чинията с недоядената храна и допи кафето си.

— Беше ми приятно, както винаги — каза той с усмивка и стана от масата.

Благодари на Мариета, облече си якето и си тръгна. Мак го чакаше на предните стълби. Флори излезе на верандата да го изпрати и докато се отдалечаваше, Пийт й махна, без да се обръща.

Когато стъпи на черния път, той ускори крачка, за да преодолее сковаността след половинчасовото седене. Слънцето пресушаваше росата, натежалите памукови семенници бяха провиснали от стеблата и подканяха да бъдат обрани. Пийт продължи да крачи — самотник, чиито дни бяха преброени.

Нинева беше в кухнята, а на печката вреше последната тенджера домати за консервиране. Той я поздрави, наля си прясно кафе и го отнесе в кабинета си, където седна на бюрото и подреди документите си. Всички режийни разходи бяха платени. Всичките му банкови сметки бяха редовни. Извлеченията показваха, че разполага с доста средства. Написа кратко писмо на жена си, адресира го и залепи марка. Пъхна чекова книжка и няколко папки в едно куфарче и го остави до бюрото. От долното чекмедже извади своя револвер „Колт“ четиридесет и пети калибър, провери дали всички гнезда са пълни и го пъхна в джоба на якето си.

В осем часа каза на Нинева, че отива в града, и я попита има ли нужда от нещо. Нямаше, затова Пийт слезе от предната веранда, следван от Мак. Отвори вратата на чисто новия си пикап форд и Мак скочи на мястото до шофьора. Кучето рядко пропускаше пътуване до града и днес нямаше да бъде по-различно, поне за него.

Домът на семейство Банинг, красива къща в неоколониален стил, построена от родителите на Пийт преди финансовия крах през 1929 г., се намираше на шосе 18, южно от Клантън. То беше павирано наскоро с федерални средства. Местните бяха убедени, че Пийт е използвал влиянието си, за да осигури финансирането, но това не беше вярно.

Клантън се намираше на шест километра и половина и Пийт караше бавно, както винаги. Нямаше движение, само по някоя натоварена с памук каруца на път към магана. Няколко по-заможни фермери в окръга като Пийт притежаваха трактори, но в повечето случаи хората все още оряха, садяха и превозваха реколтата с помощта на мулета. И всички беряха памука на ръка. „Джон Диър“ и Интърнешънъл Харвест Корпорейшън се опитваха да усъвършенстват механичните берачки, които някой ден уж щели да премахнат нуждата от толкова много ръчен труд, но Пийт се съмняваше. Не че имаше значение. Вече нищо нямаше значение — само онова, което му предстоеше сега.

Вятърът беше навял памук по банкета на шосето. Две чернокожи момчета със сънливи очи се мотаеха край тесен път през полето и му махнаха, докато се любуваха на пикала му — един от двата форда в окръга, произведени същата година. Пийт не ги удостои с внимание. Запали цигара и подметна нещо на Мак, докато влизаха в града.

Паркира до пощата и се загледа в потока пешеходци по площада пред съда. Искаше да избегне срещи с познати или с хора, които биха го разпознали, защото след убийството щяха да сервират банални наблюдения като „Видях го и не забелязах нищо необичайно“ или „Срещнах го пред пощата и май не беше на себе си“. Случеше ли се трагедия, хората, дори съвсем периферно свързаните с нея, бяха склонни да преувеличават своето участие и значение.

Пийт излезе от пикапа, отиде до пощенската кутия и пусна писмото до жена си. После отново потегли с пикапа, заобиколи сградата на съда и си представи смътно как ще изглежда сензационният процес срещу него. Щяха ли да го вкарат вътре с белезници? Щяха ли съдебните заседатели да му симпатизират? Дали адвокатите му нямаше да направят чудо и да го спасят? Твърде много въпроси без отговор. Мина покрай чайната, където адвокати и банкери се събираха сутрин на чаша горещо кафе и масленки, и се запита какво ли ще кажат те за убийството. Не ходеше в чайната, защото беше фермер и нямаше време за празни приказки.

Да си говорят каквото искат. Той не очакваше съчувствие нито от тях, нито от когото и да било в окръга. Пет пари не даваше за съчувствието, не търсеше разбиране, не възнамеряваше да обяснява деянието си. В момента беше войник със заповед за мисия, която трябва да изпълни.

Паркира на тиха уличка зад методистката църква. Слезе, поразтъпка се, вдигна ципа на якето си, каза на Мак, че се връща след малко, и закрачи към църквата, за чието построяване дядо му беше помогнал седемдесет години по-рано. Тя не беше далече и Пийт не срещна никого по пътя. По-късно никой нямаше да твърди, че го е видял.