Джон Гришэм - Разплата

Мариета им поднесе дебели омлети с домати и спанак, царевични питки, намазани с масло, бекон и ягодово сладко. С изключение на кафето, захарта и солта всичко на масата идваше от тяхната земя.

— Вчера получих писмо от Стела — каза Флори. — Изглежда, добре се справя, само висшата математика я мъчи. Влекат я литературата и историята. На мен се е метнала.

Децата на Пийт трябваше поне веднъж седмично да пишат на леля си, която пък им пишеше най-малко два пъти седмично. Пийт не си падаше много по писмата и им беше казал да не си правят труда да пишат на него. Кореспонденцията с леля им обаче беше строго изискване.

— Нямам новини от Джоуел — съобщи Флори.

— Сигурно е зает. Още ли се среща с онова момиче?

— Вероятно. Твърде млад е за любовни увлечения, Пийт, трябва да поговориш с него.

— Няма да ме послуша. — Пийт отряза парче от омлета си. — Искам само да се дипломира час по-скоро. Омръзна ми да плащам тези такси.

— Брането върви добре, нали? — попита Флори, която почти не беше докоснала храната си.

— Можеше и по-добре, пък и вчера цената пак падна. Тази година има прекалено много памук.

— Цената ту се покачва, ту пада, нали? Когато е висока, няма достатъчно памук, а когато е ниска, има твърде много. И в двата случая си прекаран.

— Май да.

Чудеше се дали да не предупреди сестра си какво предстои, но тя щеше да подскочи, да го умолява да не го прави и да изпадне в истерия. Неминуемо щяха да се скарат, а не се бяха карали от години. Убийството щеше да промени драстично живота на Флори, затова, от една страна, той я съжаляваше и изпитваше нужда да й обясни решението си. От друга обаче, знаеше, че то не подлежи на обяснение, така че нямаше полза изобщо да опитва.

Трудно му беше да приеме мисълта, че може би за последен път се хранят заедно, но пък повечето неща, които правеше тази сутрин, бяха за последно.

Нямаше как да не поговорят за времето и те му отделиха няколко минути. Според прогнозата следващите две седмици щяха да са хладни и сухи, идеални за бране на памук. Пийт сподели познатите притеснения заради недостига на полски работници и тя му напомни, че той се оплаква от това постоянно. Вярно, че докато ядяха омлетите си предишната седмица, пак го тревожеше недостигът на берачи.

Пийт не беше ящен, а в днешния съдбовен ден — още по-малко. През войната беше гладувал и знаеше колко малко всъщност е нужно за физическото оцеляване. Слабото му тяло не натоварваше излишно краката. Той сдъвка парче бекон, отпи от кафето си, отгърна още една страница и се заслуша как Флори оплаква техен братовчед, който бе починал на деветдесет — твърде рано според нея. Мисълта за смъртта и бездруго се въртеше в главата му, затова Пийт се запита какво ли ще напишат за него във вестника на Тюпълоу през следващите дни. Щяха да плъзнат истории, вероятно много, но той не желаеше да привлича внимание. Ала беше неизбежно и сензацията го безпокоеше.

— Не ядеш много — отбеляза Флори. — И ми се струваш отслабнал.

— Нямам апетит — каза той.

— Колко пушиш?

— Колкото си искам.

Пийт беше на четиридесет и три, но изглеждаше по-възрастен — поне според сестра му.

Гъстата му тъмна коса побеляваше над ушите, а на челото му се образуваха дълги бръчки. Енергичният млад мъж, заминал на война, бе остарял твърде бързо. Спомените и бремето му бяха тежки, но той не ги споделяше. Ужасът, който беше преживял, не беше тема за разговор, не и за Пийт.

Веднъж месечно се насилваше да попита сестра си как върви писането. През последното десетилетие няколко нейни стихотворения бяха публикувани в неособено известни литературни списания. Въпреки липсата на успех тя постоянно досаждаше на брат си, на децата му и на малкия си кръг от приятели с новостите около писателската си кариера. Не спираше да нарежда за своите „проекти“ или за някакви редактори, които много харесвали стиховете й, но просто не намирали къде да ги публикуват, или за писмата, които й пращали почитатели от цял свят. Почитателите й изобщо не бяха много и Пийт предполагаше, че писмото от някаква заблудена душа в Нова Зеландия отпреди три години все още е единственото с клеймо от чужбина, което Флори бе получила.

Той не си падаше по поезията и се отказа напълно от нея, след като по принуда прочете стихотворенията на сестра си. Предпочиташе прозата, особено романите на авторите от Юга, най-вече на Уилям Фокнър, с когото се бе запознал преди войната на коктейл в недалечния град Оксфорд.