Джон Гришэм - Разплата

Продължи по пътя си, вече без да накуцва, но краката още го боляха. Негрите се бяха скупчили край огъня, запален в един трап, говореха си и пиеха кафе от тенекиените си канчета. Умълчаха се, когато го забелязаха. Неколцина се провикнаха: „Добро утро, господин Банинг“, и той ги поздрави. Мъжете бяха облечени със стари и мръсни гащеризони, жените — с дълги рокли и сламени шапки. Никой не носеше обувки. Децата бяха насядали до едно ремарке, сгушени под одеяло, със сънени очи и сериозни лица, очакващи със страх поредния дълъг ден, в който щяха да берат памук.

В земите на Банинг имаше училище за негри, което стана възможно благодарение на щедростта на богат евреин от Чикаго, а бащата на Пийт беше вложил също толкова собствени средства, за да довърши строителството. Семейство Банинг държаха всички деца в техните земи да учат поне до осми клас. Само че през октомври, когато единствено брането на памука имаше значение, училището затваряше и учениците отиваха на полето.

Пийт се заговори тихо с белия управител на фермата Бюфорд. Обсъдиха времето и цената на памука на Мемфиската борса. В разгара на сезона никога нямаха достатъчно берачи и Бюфорд очакваше камион с бели работници от Тюпълоу. Очакваше ги още вчера, но те не дойдоха. Носеше се слух, че някакъв фермер наблизо предлага по десет цента повече на килограм набран памук, но такива приказки винаги плъзваха, докато прибираха реколтата. Белите берачи работеха усърдно един ден, на следващия изчезваха, после се връщаха, когато цените започваха да се колебаят. Негрите обаче не можеха да си позволят да сменят работодателя си, а и се знаеше, че семейство Банинг плащат еднакво на всичките си берачи.

Двата трактора „Джон Диър“ запърпориха и работниците се качиха в ремаркетата. Пийт ги гледаше как се поклащат и подскачат, докато потъват в снежната белота.

Запали още една цигара, заобиколи навеса, придружен от Мак, и пое по черния път. Флори живееше на километър и половина от неговата къща, на своята част от земята, и напоследък Пийт винаги ходеше при нея пеша. Упражнението беше болезнено, но лекарите му бяха казали, че от дългите разходки краката му ще укрепнат и може би някой ден болката ще стихне. Той се съмняваше и предполагаше, че тя ще го мъчи, докато е жив, но поне извади късмет и оцеля. Навремето го бяха отписали и той наистина едва не умря, затова всеки ден за него беше дар.

Досега. Днес щеше да бъде последният ден от живота му, какъвто го познаваше, и Пийт се беше примирил. Нямаше избор.

Флори живееше в едноетажна розова къща, която построи, след като майка им почина и им остави земята. Сестра му беше поетеса и не изпитваше никакъв интерес към фермерството, само към доходите, които то й носеше. Нейният дял от земята, 640 акра, беше точно толкова плодороден, колкото и делът на Пийт, и тя му го бе отстъпила под аренда в замяна на половината печалба. Сделката им беше скрепена само с ръкостискане, но бе непоклатима като обемист договор и почиваше върху безрезервно доверие.

Когато той пристигна, Флори беше в задния двор, обикаляше птичарника си, ограден с телена мрежа, и, бъбрейки на своите папагали и тукани, им хвърляше храна. До птичия рай имаше курник, в който щъкаха десетина кокошки. Двата й голдън ретривъра бяха полегнали на тревата и наблюдаваха храненето без капка интерес към екзотичните птици. Къщата й беше пълна с котки, които и Пийт, и кучетата не понасяха.

Той посочи едно място на предната веранда и нареди на Мак да застане там, после влезе в къщата. Мариета шеташе в кухнята и къщата ухаеше на пържен бекон и царевични питки. Пийт я поздрави и седна на масата. Тя му наля кафе и той се зае да прегледа сутрешния вестник на Тюпълоу. От стария грамофон в дневната някакво сопрано оплакваше оперната си злочестина. Пийт често се питаше колко ли други хора в окръг Форд слушат опера.

Когато нахрани птиците си, Флори влезе през задната врата, поздрави брат си и седна срещу него. Нямаше прегръдки, нямаше прояви на обич. За познатите си семейство Банинг бяха затворени хора, лишени от топлота и рядко даващи воля на някакви емоции. Беше вярно, но те не го правеха нарочно — просто така бяха възпитани.

Флори беше на четиридесет и осем и беше преживяла един кратък и неприятен брак като млада. В техния край имаше малко разведени жени и поради това я гледаха снизходително, сякаш беше недъгава и може би покварена. Не че я беше грижа, ни най-малко. Тя имаше само няколко приятелки и рядко напускаше дома си. Зад гърба й често я наричаха Птичарката, и то съвсем не гальовно.