Джон Гришэм - Разплата

Преподобният Декстър Бел бе дошъл в методистката църква в Клантън три месеца преди Пърл Харбър. Това беше четвъртото му назначение и ако не беше избухнала войната, щеше да продължи да сменя църквите като всички методистки пастори. Те обикновено се задържаха в някоя църква само две години, най-много три, преди да ги преместят в следващата.

Преподобният Бел беше в Клантън от пет години и знаеше, че е само въпрос на време да го пратят другаде. За жалост, нареждането не пристигна навреме.

Той седеше на бюрото в кабинета си, в пристройка зад красивия храм, и както обикновено в сряда сутринта беше сам. Църковната секретарка работеше само три пъти седмично следобед. Пасторът беше приключил със сутрешните молитви, беше отворил анотираната си Библия и две книги върху бюрото и обмисляше следващата си проповед, когато някой почука на вратата му. Още преди да отговори, тя се отвори със замах и в стаята влезе Пийт Банинг, начумерен и целеустремен.

Изненадан от това нахълтване, Декстър смотолеви:

— А, добро утро, Пийт.

Но преди да се изправи, Пийт измъкна дългоцевния си револвер и каза:

— Знаеш защо съм тук.

Декстър застина, вторачи се с ужас в оръжието и едва събра сили да попита:

— Какви ги вършиш, Пийт?

— Убил съм много хора на бойното поле, отче, до един храбри войници. Ти ще си първият страхливец.

— Недей, Пийт, не! — извика пасторът, вдигна ръце и залепи гръб на облегалката с облещени очи и зяпнала уста. — Ако е заради Лайза, мога да обясня. Моля те, недей!

Пийт направи още една крачка към него, прицели се и натисна спусъка. Умееше да стреля с всякакви оръжия, с които в сражение беше убил незнайно колко хора, освен това ходеше на лов, откакто се помнеше. Първият изстрел прониза сърцето на Декстър, вторият също. Третият проникна в черепа му точно над носа.

Изстрелите отекнаха като артилерийски огън между стените на тесния кабинет, но само двама души ги чуха: съпругата на Декстър, Джаки, която беше в свещеническия дом от другата страна на църквата и чистеше кухнята. По-късно тя описа звука като трикратно приглушено пляскане с ръце. В този момент нямаше представа, че чува изстрели. Не би могла да знае, че съпругът й току-що е убит.

Хоп Пърдю чистеше църквата от двайсет години. Беше в пристройката, когато се разнесоха изстрелите и сякаш разтърсиха сградата. Той стоеше в коридора пред кабинета на пастора, когато вратата се отвори и Пийт излезе с револвер в ръка. Вдигна го, прицели се в лицето на Хоп и изглеждаше готов да стреля. Хоп се свлече на колене и проплака:

— Моля ви, господин Банинг, нищо не съм направил. Имам деца, сър.

Пийт свали револвера.

— Ти си добър човек, Хоп. Иди да съобщиш на шерифа.

Застанал на вратата, Хоп проследи с поглед как Пийт се отдалечава и спокойно прибира колта в страничния си джоб. Когато той изчезна зад ъгъла, Хоп, чийто десен крак беше с пет сантиметра по-къс от левия, закуцука към кабинета, вмъкна се през отворената врата и огледа пастора. Очите му бяха затворени, главата му беше килната настрани, а от носа му капеше кръв. Облегалката на стола беше изцапана с пихтия от кръв и мозък. Бялата риза на преподобния Бел беше почервеняла на гърдите, които не се повдигаха. Хоп осъзна, че с нищо не може да му помогне. В стаята се усещаше острата миризма на барут и на него му призля.

Тъй като беше най-близкият до пасторското семейство негър, допускаше, че ще обвинят него. Умираше от ужас, страх го беше дори да помръдне, но някак се измъкна заднешком от стаята, без да докосва нищо. Затвори вратата и се разхълца. Пасторът беше благ човек, който се отнасяше към него уважително и проявяваше загриженост към семейството му. Добър човек, семеен, обичлив и обожаван от паството си. С каквото и да беше оскърбил Пийт Банинг, не заслужаваше да плати с живота си.

На Хоп му хрумна, че може и някой друг да е чул изстрелите. Ами ако госпожа Бел се завтече и види съпруга си окървавен и мъртъв на бюрото? Хоп се опита да се овладее. Знаеше, че не му достига смелост да я намери и да й съобщи новината. Белите да го направят. В църквата нямаше никой друг и докато минутите се нижеха, на Хоп постепенно му просветна, че нещата зависят от него. Но не за дълго. Ако бъдеше забелязан да тича откъм църквата, със сигурност щеше да стане главният заподозрян. Затова той излезе от пристройката възможно най-спокойно и закрачи по улицата, по която беше тръгнал и господин Банинг. Ускори ход, подмина площада и не след дълго се озова пред шерифската служба.