Джеймс Кели: Итси битси паяк

Джеймс Патрик Кели е един от постоянните участници в сборниците „Най-доброто от научната фантастика за годината“ В САЩ. Въпреки че не е профилиран в определена тематика, той е един от най-впечатляващите автори на късия научнофантастичен разказ през последното десетилетие и то поне с три произведения годишно. През тази година сборникът му с разкази озаглавен „Да мислиш като динозаврите“, бе издаден с твърди корици от новото амбициозно издателство „Голдън Криптън“, а разказът в настоящата антология е публикуван за първи път в „Азимов сайънс фикшън“ през миналата година. Джеймс Патрик Кели е един от представителите на писателите от средна възраст, който се вглежда в проблемите на нашите родители и тяхното непрекъснато влошаващо се здраве, като прави една нерадостна прогноза за тяхното бъдеще, но за сметка на това произведението, което ни предлага е наистина впечатляващо.

Открих, че през всичките тези години баща ми е все още жив, продължава да живее в „Строубери фийлдс“ и е получил каквото заслужава. Ретро предградията са място, където старите изплашени хора могат да се скрият. Винаги съм си ги представяла като объркани губещи създания. Едно нещо е да посетиш фантастичен свят от рода на „Дисниленд“ или „Карлучи Картхейдж“, съвсем друго е да се трогнеш от това като тук. Разбира се 2038 година е достатъчно солидна, но сигурно е дяволски гадна за доста от тях, които си спомнят шейсетте или които и да са следващи години от миналия век.

Пристигнах на „Блуджей Уей“ 144 и осъзнах, че това място е по-лошо, отколкото си го бях представяла. „Строубери фийлдс“ имаше претенциите за голямо предградие от последните години на двайсети век, но представляваше стерилна монотонност от евтини жилища. Наистина беше чисто и спретнато, но навсякъде бе едно и също. Парцелите бяха притиснати един към друг, а къщите изглеждаха свити в черупките си, също като мечтите на своите собственици. Те представляваха фабрично произведени модулни блокове с размер на гараж, безвкусно окичени по начин, по който всяка от тях би трябвала да наподобява ранчо. Имаха старомодни, двойно отварящи се прозорци, по твърдите им странични стени се виждаха златни жита, червени хамбари и зелена гора. В действителност вече не съществуваха истински гаражи, улиците се пресичаха от автобуси „Мустанг“ или „Фолксваген“. Техните машинни мозъци получаваха повиквания например от Барбара Челси, чието име се забелязваше на вратата на съседната къща с номер 142 или от Голзес, който стоеше по средата на улицата и смяташе да се отправи към „Пени Лейн“, за да играе на кегли, или от някой желаещ да посети болница, за да умре там.

Срещу първото стъпало на „Блуджей Уей“ 144 се намираше плажен стол със синя найлонова плетка. Към него водеше малка пътечка с тухлена настилка, която разделяше дворчето на две части, покрити със зелена изкуствена настилка, чийто цвят изглеждаше като в сънищата. По вратите на съседните къщи имаше имена и адреси, отпечатани с огромни светоотражаващи букви, така че жителите на „Строубери фийлдс“ едва ли можеха да бъдат сбъркани. Собственикът на тази срещу мен бе Питър Фенси. Рожденото му име е било Питър Фанели, но след първият си успех в „Принс Хол“, в първото действие на „Хенри четвърти“, той решил незаконно да приеме сценичното си име. Аз също бях Фенси, едно от малкото неща, които поддържах покрай баща си.

Спрях се пред вратата и й позволих да ме огледа.

— Вие сте Джен — каза тя.

— Да — потвърдих и напразно я почаках да се отвори, за да добавя нещо друго. — Бих желала да видя господин Фенси, моля — продължих, но изглежда къщата на стария мъж имаше по-лоши маниери от неговите. — Той знае, че аз ще пристигна — добавих. — На няколко пъти му изпращах съобщения. (На които той никога не отговаряше, но не го отбелязах.)

— Изчакайте за минутка — каза вратата. — Тя сигурно ще се застъпи за вас.

— Тя ли? — помислих.

Идеята, че той сега може да бъде с друга жена, изобщо не ми бе минавала през главата, защото бях изгубила дирите му много отдавана. През последната нощ, когато го бяхме посетили си спомням, че бях на двайсет години. Тогава майка ми ми връчи билет за „Порт Джемини“, където играеше в пиеси на Шекспир предназначени за „пространствените програми“.

Орбиталната станция беше огромна, но да бъдеш заедно с него бе все едно да се намираш под вода. Мисля, че през цялата седмица тогава сдържах дъха си. След това имаше няколко спорадични обаждания, няколко неловки вечери по негова инициатива, после двайсет и три години нищо.