Джеймс Кели - Итси битси паяк

Неочаквано ботчето се смъкна в краката му.

— О, погледни ме сър — изрече с детския си глас. — И задържи ръката си за благословия.

— Моли се, а не ми се подигравай — присви се баща ми всред изблика на сутрешната светлина. — Аз твърде глупав съм, любящ, тъй стар човек, преминал съм осемдесет, дори и малко нанагоре, ни час отгоре, ни отдолу, и провидението недвусмислено ми определя: аз губя съвършения разсъдък.

Той крадешком погледна към мен, за да прецени реакцията ми от импровизираното представление. Може би едно намръщване от моя страна би го спряло, а една грешна дума би го съкрушила. Вероятно би трябвало да го направя, но се страхувах, че отново ще започне да говори за Мама и да ми разправя неща, които никога не съм знаела. Затова смаяна продължих да го наблюдавам.

— Метхинкс, би трябвало да те познавам… — протегна той ръце към главата на ботчето. — … да, да познавам този странник — подхвана неумело и дългите му крака го отнесоха през стаята по посока към мен. Когато се приближи, изглеждаше поизгубил годините си. — Сега съм главният невежа — продължи, — на място като това, каквото е, и всичките умения в спомените ми, не се намират ни в уменията ми, ни в ложето от миналата нощ — рецитираше истинският Питър Фенси, а лицето му отдалечено се докосваше до мен. — Не ми се смейте, аз съм мъж, но смятам тази лейди да бъде моето дете. Корделия.

Той се бе взрял право в мен, разцепвайки индеферентността, към болката която бях лекувала през всичките тези години и никога нямаше да бъде изцерена. Изглеждаше че очаква някакво повторение, но не бях наясно с линията на поведение. В мен пищеше тъничък скимтящ глас: ТИ МЕ ИЗОСТАВИ И ПОЛУЧИ ТОЧНО КАКВОТО ЗАСЛУЖАВАШЕ. Но стегнатото ми гърло ме разубеждаваше.

— Аз съм! Аз съм! — викаше ботчето.

Но тя го беше объркала. Виждах как смущението го бе обхванало.

— Ще бъдат ли сълзите ти мокри? Да, обещание. Аз ще се моля… не плач. Ако имаш отрова за мен, ще да я изпия. И зная, че не ме обичаш…

Той спря и веждите му се сбърчиха.

— Беше нещо за сестрите — промърмори.

— Да — рече ботчето. — … би трябвало да имам грешка за сестрите твои…

— Не ми подавай шибани реплики — изкрещя. — Аз съм Питър Фенси, по дяволите!

След като тя го поуспокои, седнахме да обядваме. Ботчето му предложи фъстъчено масло и бананови сандвичи, след като той беше загрял със супа от ориз и домати на „Кампбел“, излята от истинска метална кутия. Сандвичите му присядаха, защото беше нарязал бананите на късове с големина на орехи. Тя се опита да го накара да ми разкаже за лалетата, цъфтящи в задния двор, за Бостонската градина и за времето, когато те двамата с Мама са били поканени на закуска с Боби Кенеди. Ботчето го попита дали след това е очаквал вечеря в присъствие на телевизията и то с пай за десерт. Той отказа да се присъедини към всичките й разговорни маневри. Остана само с половин паница изядена супа.

Той я накара да се отдръпне от масата и обяви, че е време да си ляга. Ботчето вдигна формална врява, макар да беше съвсем ясно, че баща ми е изморен. Колкото до действието му, то по-скоро приличаше на изчерпване.

— Казах ти какво да направиш — каза той. — Обикновено играем по свирката ти, сърчицето ми. Но ти трябва да си починеш, за да не бъдеш раздразнена тази вечер.

Двамата седнаха на края на леглото на ботчето, близо до „Голямата птица“ и „Сънливко“. Баща ми започна да пее и тя веднага се присъедини към него.

— ИТСИ БИТСИ ПАЯКА, нагоре лази в гърлото на чайника.

Жестовете им бяха почти като огледални образи, с изключение на тези ръце-развалини, които се клатеха във въздуха и изглеждаха като на паяк.

— Падна дъжд и паяка изми — продължиха да пеят.

Ботчето сияеше, сякаш баща ми беше единственият човек в този свят.

— Отвънка грейна слънце и дъждът изсъхна, паякът отново през гърлото на чайника се промъква.

Докато раменете му бяха над главата й, тя се хилеше глуповато и го стискаше в прегръдката си. Той се оставяше да падне върху нея и отново да я получи.

— Това е добро момиче — казваше. — Това е моята Джени.

Изразът на лицето му показваше, че бях сгрешила: не беше играене на роля. Бе толкова истинско за него, колкото и за мен. Помъчих се да не се затруднявам, но все още си спомнях, че двама от нас винаги ще играят заедно — Татко и Джени, Джени и Татко.

Очаквайки Мама да се върне в къщи.

Той я целуна и тя се пъхна под чаршафите. Очите ми засмъдяха.

— Ако започнем да си играем, кога ще се върнеш? — попита го тя.