Джеймс Кели: Итси битси паяк

— Дамата има ли име? — попита.

Сигурно се беше обръснал само заради компанията, защото когато се доближи до мен забелязах по лицето му няколко пресни порязвания. Под ушите му бяха останали няколко снопчета сиви косми, които изглежда не бе забелязал.

— Казва се госпожица Джонсън — каза ботчето, а това беше бившата фамилия на Роб, преди да се разведа с него. Макар че никога не съм била Дженифър Джонсън.

— Добре, госпожице Джонсън — произнесе той и пъхна палците на ръцете си в джобовете на панталона си. — Келнерът след моето гримиране е кафяв.

— Аз… хмм… ще видя дали да го махнем от сцената — запънах се и не знаех какво да кажа повече, докато не ме осени ново вдъхновение: — В действителност имах друга причина, за да пристигна — видях как ботчето настръхва. — Не зная дали сте виждали „Вчера“, нашият малък новинар? Както и да е, разговарях с госпожа Челси от съседната къща и тя ми разказа, че вие някога сте били актьор. Чудех се, дали не мога да взема интервю от вас. Само няколко въпроса, ако имате време. Мисля, че вашите съседи могат…

— Къде? — каза той и се изпъчи — НЯКОГА ли? Мадам, аз и сега съм актьор, както винаги ще бъда.

— Моят татко е прочут — изрече ботчето. Присвих се вътрешно: беше нещо, което винаги казвах. Баща ми ме изгледа косо и попита:

— Как назова твоето име?

— Джонсън — отвърнах. — Джени Джонсън.

— И вие сте репортерка? Сигурна ли сте, че не сте критичка?

— Положително.

— Аз съм Питър Фенси — повтори той, изглеждаше удовлетворен и протегна ръка, за да се ръкува с мен.

Ръката му беше костелива и покрита с петна, трепереше като вълнички по езеро. Имаше нещо магично или по-скоро плод на хирургическо умение, но усмивката на баща ми не се разтегна докрай. Бях толкова разстроена от неговата немощ, поех студената му ръка и я повдигнах три-четири пъти. Беше суха като някоя страница от запуснатите му книги. Когато я пуснах, изглеждаше стабилна. Той посочи към стола със закръглената облегалка.

— Седнете моля — каза.

Преди да направи поканата, той ми подложи възглавничка и се затътри към прозореца с цветно стъкло.

— Барбара Челси е грохнала и хаплива жена — рече. — И при никакви обстоятелства не бих приел да вечерям с нея. Разбирате ли?

— Да, татенце — изрече ботчето.

— Смятам, че е гласувала за Никсън, така че тя няма причини да се оплаква от това.

Явно доволен, той се облегна на подпрозоречната дъска и ме погледна. Вече бе проверил, че никой от съседите не ни дебне и продължи:

— Госпожа Томпсън, мисля, че днешния ден ще бъде щастлив и за двама ни. Искам да съобщя нещо важно.

Направи пауза за по-голям ефект и завърши:

— Отново мисля за „Крал Лир“.

Ботчето седна на малкото си столче.

— Ооо, татенце — възкликна. — Това е чудесно.

— Това е само една от големите четири роли, които не съм направил — каза баща ми. — Някъде през 1999 г. бях отседнал за една продукция в Стратфорд, в щата Онтарио, а Поли Метюс щеше да играе Корделия. Сега има само един актьор, който може да накара камъка да се просълзи. Но тогава за жена ми Хана бяха настъпили лоши времена и освен това трябваше да се грижа за Джен, така че се оттеглих. Двама от нас се установиха във вилата на майка ми в Кейп, а аз изхабих цял сезон, обслужвайки един бар. Когато положението на Хана се подобри, тя реши, че повече не иска да бъде омъжена за безработен актьор, така че за известно време нещата бяха доста обтегнати. Тя изкарваше парите, а аз трябваше да се боря — почти две години бях изхвърлен на пътя. Но мисля, че може би е било за добро, бях само на четиридесет и осем години. Твърде стар за Хамлет и твърде млад за крал Лир. Въпреки, че както знаете, моят Хамлет бе много добре приет. Бях в преговори с ББС, за да направя записи, но по същото време ББС реши да реализира Шекспир в редица серии и ангажира оня доктор, как му беше името? Джонатан Милър, мисля. Така че, вместо Питър Фенси се появи Дерек Джакоби, който имаше брилянтната идея да се върти по сцената и да изстрелва стиховете като побеснял. Вие бихте помислили, че той изглежда по-скоро като извънземен, а не като дух на баща. Както и да е. Това беше друга възможност, която изпуснах, тъй като бях много млад. Зрелостта е всичко, нали така? Така че аз все още трябва да изиграя крал Лир. Безкрайна отговорност. Моето завръщане.

Той се поклони, след това се завъртя около себе си тържествено, така че видях профила му на фона на цветното стъкло.

— Къде съм бил? Къде съм сега? Прекрасна дневна светлина ли? — повдигна треперещата си ръка и премигна неразбиращо. — Не знам какво да кажа, не моите ръце са това.