Кели Армстронг - Призоваването

Прокарах длан по надраскания полиестер, напипах цепнатината и разделих двете завеси.

Пред себе си зърнах масата. Върху нея имаше нещо жълто. Моята чанта?

Импровизираният тъмен салон пред мен сякаш бе отворил уста в широка прозявка.

Илюзия, създадена от перспективата — двете, отделени със завеси части сключваха ъгъл навътре и салонът се стесняваше. Интересно виждане, особено за филм, в който искаш да създадеш напрежение. Трябваше да го запомня.

Когато започнах да гледам на коридора като на филмов декор, започнах да се поуспокоявам. Видях го като кадър, а трополенето на стъпките ми придаваше на сцената движение и непосредственост, която вкарваше зрителя в действието и го превръщаше в участник — глупавото момиче си проправя път към странния шум.

Нещо тупна на пода. Сепнах се, обувките ми изскърцаха и тъкмо този шум ме накара да подскоча. Потърках настръхналата кожа по ръцете си и се помъчих да се засмея. Аха, казах „странен шум", нали? Отбележете шумовите ефекти, моля.

Друг шум. Шумолене. Значи в коридора с призраците си имаме и плъхове, така ли? Чисто клише. Време е да изключа препускащото си въображение и да се съсредоточа. Да режисирам сцената.

Главният герой забелязва нещо в дъното на коридора. Някаква сянка.

О, моля ви се. Да не говорим за евтини трилъри. Да направим нещо оригинално. тайнствено.

На второ място.

Какво е онова, което вижда тя? Детска кутия за закуски, яркожълта и нова, съвсем не на място в тази стара прокълната къща.

Нека кинолентата се върти. Не оставяй ума ми да се скита.

В тишината се чува хлипане, после то спира и се превръща в подсмърчане.

Плач. Точно така. От моя филм. Главният герой вижда детска кутия за храна, после долавя призрачни ридания. В дъното на коридора нещо се движи. Една тъмна сянка. Хвърлих се напред за чантата си. Сграбчих я и изчезнах.

— Клоуи! Стой!

Тъкмо напъхах недокоснатия си обяд в шкафчето и си тръгвах, когато Нейт ме спря.

Обърнах се и го видях да се провира с рамото напред през група момичета. Звънецът прозвуча и коридорът сякаш изригна в тичащи хлапета, които се блъскаха като сьомги, отправили се по насрещното течение на река. Нейт трябваше да си проправя с лакти път до мен.

— Излетя от киноклуба, преди да те уловя. Исках да те попитам дали ще ходиш на танците.

— Утре ли? Ами, да.

Той се усмихна и на бузите му се появиха две трапчинки.

— Страхотно. Ще се видим там.

Погълна го ято хлапета. Аз останах да се взирам след него. Нима Нейт бе тръгнал след мен, за да ме попита дали ще ходя на танците? Не бе същото като да ме покани да отидем заедно, но все пак. Определено трябваше да обмисля по-добре каква екипировка ми е нужна за случая.

Едно момче от горните класове блъсна раницата ми на земята и измърмори нещо като „защо си застанала в средата на коридора". Когато се наведох да я вдигна, усетих, че нещо тече между краката ми.

Бързо се изправих и замръзнах на място, после внимателно пристъпих напред.

Божичко! Нима съм се подмокрила? Поех си дълбоко дъх. Сигурно съм се разболяла.

Коремът ми цял ден се бунтуваше.

„Виж дали можеш да се приведеш в ред и ако си много зле, вземи си такси и се прибери."

В банята свалих гащите си и видях яркочервената течност.

Една-две минути останах да седя на тоалетната чиния, ухилена като идиот, с надеждата, че нещата, които се говореха за училищните тоалетни, са само непотвърдени слухове.

Напъхах в гащите си цял топ тоалетна хартия, вдигнах джинсите си и с клатеща се походка се измъкнах от кабината. И ето я пред очите ми — тя, която ме бе разсмивала още от есента: аптечката за санитарни материали.

Бръкнах в задния си джоб и измъкнах петдоларова банкнота, друга от десет долара и още два цента. Обратно в тоалетната кабинка. Ровичкам се в раницата си. Намирам. монета от пет цента.

Вторачих се в автомата. Приближих се. Огледах надрасканата ключалка, онази, за която Бет беше казала, че можеш да я отвориш, ако имаш дълъг маникюр. Аз нямах, но ключът за апартамента ни пасна идеално.

Тази седмица аз развях знамето. Бяха ме включили в списъка на режисьорите. Нейт ме бе попитал дали ще ходя на танци. Дойде ми първата менструация. И току-що извърших първото си престъпление.

Щом се оправих, бръкнах в раницата за четката си, но вместо нея напипах тубата с боя за коса. Измъкнах я. Отражението ми в огледалото се зъбеше в усмивка.

Защо да не добавя към останалите неща в списъка и „първото бягство от час", както и „първото боядисване на косата"? Нямаше да е лесно да си боядисам косата на мивката в училищната тоалетна, но сигурно ще е по-просто, отколкото у дома, където Анет непрекъснато шава напред-назад.