Кели Армстронг - Призоваването

Наближавах шкафчето на приятелката ми Кери, когато леля ми се обади.

— Живяла ли съм някога в къща с мазе? — попитах я аз.

— Добро утро и на теб.

— Извинявай. Сънувах сън, който ме тормози — и. разказах онова, което си спомнях от него.

— Аха, трябва да е била старата къща в Алънтаун. Ти беше съвсем мъничка. Нищо чудно, че не помниш.

— Благодаря. Това.

— Тормози те, сигурна съм. Трябва да е бил ужасен кошмар.

— За някакво чудовище, което живее в мазето. Съвсем обикновен сюжет. Чак се срамувам от себе си.

— Чудовище ли? Какво.?

Усилвателната система откъм нейния край на линията я прекъсна и някакъв метален глас изрече:

— Доктор Фелоус, моля да се обадите на Б.

— Напомнят ти — забелязах.

— Мога да почакам. Наред ли е всичко, Клоуи? Не ми звучиш добре.

— Не, просто. въображението ми днес е доста развинтено. Сутринта стреснах Милош, защото ми се стори, че някакво момче притича пред автомобила.

— Какво?

— Всъщност нямаше никакво момче. Беше само във въображението ми. — Зърнах Кери до шкафчето и махнах с ръка.

— Ще те взема след училище. Ще пием чай в „Краун". Там ще поговорим.

— Звънецът всеки миг ще звънне, така че.

Тя прекъсна разговора, преди да успея да. отговоря. Поклатих глава и хукнах да догоня Кери.

Училище като училище. Няма какво толкова да се каже за него. Хората си мислят, че училищата по изкуства са по-различни, фантазират си как отвсякъде се сипе творческа енергия, представят си класове, пълни с щастливи хлапета, в които и най-големите диваци изпитват радост дотолкова, доколкото позволява изкривената им душевност. Според тях в училищата по изкуства има по-малко хулигански прояви. Та нали повечето от хлапетата стават жертва на хулигани от други училища?

Истината е, че в гимназията „А. Р. Гърни" подобни неща наистина се срещат, но когато събереш много деца на едно място, поставят се разграничения въпреки факта, че те може и да изглеждат еднакво. Оформят се групички. И вместо да се разделят на принципа „спортисти, зубрачи и безлични", тук те се делят на художници, музиканти и артисти. В качеството си на ученичка по актьорско майсторство аз бях част от групата на артистите, в която талантът нямаше такова значение, каквото имаха външният вид, самочувствието и умението да се изразяваш добре. Момчетата не се заглеждаха по мен, а що се отнася до последните две качества, бях кръгла нула. На скалата за популярност се нареждах в златната среда. Бях от онези момичета, които никой не си правеше труда да запомни.

Ала винаги съм мечтала да уча в училище по изкуства и това се оказа страхотно, както и предполагах. И което бе още по-хубаво, баща ми беше обещал да остана в това училище, докато завърша, независимо колко пъти ще сменяме жилището си. Което означаваше, че за първи път в живота ми нямаше да съм „новата ученичка" в класа. В „А. Р. Гърни" започнах като първокурсничка, както и останалите. Просто едно нормално хлапе. Най-после.

Ала този ден не се чувствах като нормално хлапе. Цяла сутрин си мислех за момчето на улицата. Съществуваха сума обяснения. Загледала съм се в кутията за храна и не съм разбрала накъде тича. Скочил е в чакащата го до тротоара кола. Или пък в последния миг е свърнал в друга посока и се е слял с тълпата.

Беше напълно логично. Тогава защо мисълта за него продължаваше да ме разяжда?

— О, хайде, де! — каза Миранда, докато в обедната почивка се ровех в шкафчето си. — Ето го. Попитай дали ще ходи на танци. Ще бъде яко!

— Остави я на мира — обади се Бет. Протегна ръка над рамото ми, грабна яркожълтата ми кутия за храна и я размаха под носа ми. — Не разбирам как не я виждаш, Клоуи. Свети като крушка.

— Трябва стълба, за да надзърне толкова нависоко — забеляза Кери.

Бутнах я с крак и тя се отдалечи със смях.

Бет обели очи.

— Хайде, бе, хора, размърдайте се, иначе няма да си намерим свободна маса.

Когато стигнахме до шкафчето на Брент, Миранда ме сръга с лакът в ребрата.

— Попитай го, Клоуи.

Ужким щеше да говори тихо, а всъщност го изрече на висок глас. Брент вдигна поглед. и тутакси извърна очи. Лицето ми пламна и аз притиснах кутията до гърдите си.

Кичур от дългата тъмна коса на Кери падна на рамото ми.

— Истински шушумига — прошепна ми тя. — Не му обръщай внимание.

— Не, не е шушумига. Просто не ме харесва. Нищо не мога да направя.

— Виж сега — каза Миранда. — Ще го попитам от твое име.

— Не! — Стиснах я за ръката. — М-моля те!

Облото лице се сгърчи от възмущение.