Кели Армстронг: Призоваването

— Карат ме да пия много гадни лекарства. Спя и сънувам, а щом се събудя, чувствам се съвършено объркана. И на теб ли ти ги дават?

Къде е била Лиз през всичкото това време? Напъхана между двата свята? Едно бе сигурно. Тя не знаеше, че е мъртва. И аз трябваше да го кажа.

Да, кажа ли? Няма начин. Тя е щастлива. По-добре да не знае.

И колко време, мислиш, ще измине, преди да го разбере? Не би ли трябвало тъкмо ти да го съобщиш?

Не исках. Ама никак не исках да го правя. Но имах нужда от нея — тя трябваше да ми помогне да избягам и да спася Рей, да предупредя Саймън и Дерек. Този път всичко зависеше от мен, а за да им помогна, трябваше да направя нещо ужасно.

С треперещи пръсти се вкопчих в суичъра. и си поех дълбоко дъх.

— Лиз? Трябва да ти кажа нещо.

Поредицата за тъмните сили ще продължи.

Стиснах очи и си представих как измъквам Лиз от етера. Само още едно бързо дръпване и. Нечий гърлен смях ме накара да скоча на крака. Извъртях се, но виждах само пустата стая.

— Т-ти не си Лиз.

Смехът се чуваше от всички страни, той се изви около мен и се завъртя — въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато накрая сякаш започна да изригва от всяко ъгълче на стаята.

— Кой си ти?

Смехът се превърна в злорад кикот. По здравата си ръка усетих топлина. Дръпнах ръкава си надолу.

— Какво си ти?

— Сега въпросът ти е по-подходящ.

Топлият въздух ме погъделичка по бузата. Потърках я, като отстъпвах назад и накрая опрях гръб в стената.

— Каква си ти, дете? Това е въпросът. Когато повика приятелката си, отговориха ти духовете на хиляда мъртъвци, които си проправяха път към прогнилите си черупки и молеха за милост. Знаеш ли къде са тези черупки?

— Н-не.

— В едно гробище. На няколко километра от тук. Хиляда трупа, готови да се превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия мъртъвци, които можеш да командваш.

— Аз не.

— Така е. Все още не искаш. Способностите ти имат нужда от време, за да узреят напълно.

И после? — Гърленият смях изпълни стаята. — Уважаемият д-р Лайл днес сигурно танцува в ада и не усеща агонизиращите мъки, защото тържествува.

— Самюъл Лайл?

— Че има ли друг? Това е скъпият покойник, оплакан от малцина, дълбоко побърканият др Самюъл Лайл — напевно отвърна гласът, докато се носеше покрай мен с топлата струя въздух. — Създателят на най-приятната, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.

— М- моля?

— Малко от това, малко от онова — запя тя. — Дръпнеш отсам, щипнеш от там и виж какво

се получава. Съвършена топка енергия, която всеки миг ще избухне. — Гласът се приближи, в ухото ми повя ветрец. — Има ли още такива като теб, дете? Сигурно. Малки магьосници и чудовища, напращели от сила. Създателите ви не осъзнаха ли вече своята грешка?