Кели Армстронг - Призоваването

Изпълзях от скривалището, огледах се и се ослушах. После махнах с ръка на Рей да излезе.

— Най-напред трябва да намеря пари — заявих. — Татко ми даде, но може да не ни стигнат.

Има ограничение за сумите, които мога да изтегля в един ден, така че трябва да действам бързо, преди да са замразили сметката ми. Дерек спомена, че най-близкият банкомат е.

— Какво правиш? — попита Рей.

— Моля?

Тя повдигна ръката ми и посочи кръвта.

— Нямаш нужда от пари, а от лекар.

Поклатих глава.

— Не мога да отида в болница. Дори да не са предупредили още за мен, много съм млада.

Ще се обадят на леля Лорън.

— Тъкмо нея имам предвид — твоята леля Лорън. Нали е лекар?

— Н-не. Не мога. Тя ще ни върне обратно.

— След като са стреляли по нас? Знам, че в момента си. много сърдита, но нали ми каза как винаги се е тревожела за теб, винаги е била на твоя страна. Ако почукаш на вратата и кажеш, че Давидоф и неговите приятелчета са стреляли по теб, дори да е било само с приспивателни стрелички, нима наистина си мислиш, че ще те върне в Лайл Хаус?

— Но дали ще ми повярва? Преди седмица — да. Но сега? — Поклатих глава. — Когато ми говореше за Дерек, сякаш изобщо не разговаряше с предишната Клоуи. Аз съм шизофреничка. Параноична съм и имам халюцинации. Няма да ми повярва.

— Тогава ми опиши как точно изглеждат пушката и стреличките и аз ще потвърдя, че също съм ги видяла. Не, почакай! Стреличката. Дерек е издърпал една от фланелката си, нали така? Знаеш ли къде е?

— Аз. мисля, че знам. — Напънах се да си спомня и наистина го видях в съзнанието си как я пуска на пода. — Да, знам точното място.

— Тогава да отидем и да я вземем.

Не беше толкова лесно. Мислехме, че дворът на фабриката гъмжи от ченгета, които търсят двамата бегълци. Но когато погледнахме навън, видяхме само десетина работници, идващи на работа в неделя да положат извънреден труд — те се смееха и си говореха, мятаха торбичките с обяда си, а в ръцете им димяха чашите с кафе, които си бяха купили по пътя. Свалих пропитата ми с кръв тениска и облякох суичъра на Лиз. Изпълзяхме навън, като се придвижвахме от едно прикритие до друго. Нямаше и следа от хора, които ни търсят.

Логично. Колко хлапета бягат от дома си в Бъфалоу дневно? Дори бягство от дом за психично разстроени деца не ще повлече след себе си полицейска хайка.

Вероятно само служители на Лайл Хаус ни бяха преследвали предишната нощ. Вероятно са били членове на борда като майката на Тори, а те се тревожеха повече за репутацията на дома, отколкото за нашата безопасност. Ако са искали да не вдигат шум около бягството ни, сигурно са се махнали доста преди да се появи първият работник. Сега вече са се събрали на съвещание, за да решат какво да правят и кога да съобщят на родителите ни, а и на полицията. Лесно открих стреличката и я пъхнах в раницата си. После се отправихме към търговския център, като заобиколихме трите съседни на Лайл Хаус карета от къщи и държахме очите си отворени на четири. Нищо не се случи. Намерихме уличен телефон, аз повиках такси и дадох на шофьора адреса на леля Лорън.

Леля Лорън живееше в къща близнак близо до университета. Когато се изкачвахме по стълбите, сутрешният вестник си беше на стъпалата. Вдигнах го и позвъних на вратата.

След минута зад завесите премина сянка. Ключалката изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше леля Лорън в къса хавлия и мокра коса.

— Клоуи? Божичко! Къде. — и отвори по-широко вратата. — Какво правиш тук? Добре ли си? Наред ли е всичко?

Дръпна ме за ранената ръка и ме вкара вътре, а аз се помъчих да не трепна. Погледът се премести върху Рей.

— Лельо Лорън, това е Рей. От Лайл Хаус. Трябва да говорим с теб.

Щом влязохме в къщата, представих ги една на друга. После. разказах цялата история.

Така де, редактирания вариант. Доста добре редактиран, без да се споменават зомбита, магии и върколаци. Момчетата са възнамерявали да избягат и са ни поканили да тръгнем с тях. Съгласили сме се просто така, за забавление — да се измъкнем, да се крием и после да се върнем обратно. Знаех, че леля Лорън не я беше грижа за д-р Джил и затова включих в разказа си частта, в която тя се бе нахвърлила върху мен в двора с безумните си обвинения.

После. казах за пушката.

Тя впери поглед в стреличката на малката масичка върху купчината списания „Ню Йоркър". Страхливо я взе, сякаш очакваше да се детонира, и я обърна от другата страна.

— Това е стреличка с успокоително — изрече тя, а гласът. бе с една нотка по-висок от шепот.