Кели Армстронг - Призоваването

— Добре ли е? — попита Рей. — Загуби доста кръв.

— Изтощена е. И двете сигурно сте много уморени.

После ме лъхна студеният въздух, аз се прозях и тръснах глава. Пред себе си различих силуета на някаква сграда. Запримигах, докато фокусирах погледа си върху нея.

Правоъгълна, изградена от жълти тухли, с една-единствена едва забележима врата.

— Това ли е болницата?

— Не, това е попътна клиника. Обадих се в Градската болница, но спешната им помощ била задръстена от случаи. Типично за неделната утрин. В промеждутъка между огнестрелните рани в събота вечер и пияните шофьори, тук е цяла зоологическа градина. Познавам един от лекарите, затова ще те приемат веднага.

Тя вдигна очи, когато дребна сивокоса жена се появи иззад ъгъла.

— О, ето я и Сю. Работи като медицинска сестра. Рей, Сю ще те отведе в чакалнята, ще ти даде да закусиш и ще те прегледа.

Загледах жената, като се мъчех да фокусирам погледа си. Стори ми се позната. Когато се спря да поговори с леля ми, осъзнах, че сигурно. е приятелка. Но дори след като си отиде, нещо в помътнелия ми мозък започна да ме гложди, насочваше ме към някаква асоциация. Едва когато влязохме, аз си спомних къде я бях виждала. Предишната вечер тъкмо тя се бе хванала за оградата и ме бе повикала по име.

Извъртях се към леля Лорън.

— Тази жена.

— Сю, да. Медицинска сестра е. Ще се погрижи за.

— Не! Снощи я видях с мъжа, който стреля по нас.

Лицето на леля Лорън се сгърчи и тя ме прегърна през рамо.

— Не, миличка, това не е същата жена. Ти премина през какви ли не изпитания, объркана си.

Отблъснах я.

— Не съм. Видях я. Тя ли ти препоръча Лайл Хаус? Трябва да се махаме от тук.

Измъкнах се от прегръдката. и се втурнах обратно към автомобила. Хванах дръжката на вратата, но тя ме настигна.

— Клоуи, послушай ме. Трябва да.

— Трябва да изляза. — Задърпах вратата с две ръце, ала леля ми я държеше здраво. — Моля те, лельо Лорън, ти не разбираш. Трябва да излезем от тук.

— Бихте ли помогнали на д-р Фелоус, моля? — проехтя глас от дъното на коридора.

Обърнах се и видях д-р Давидоф да крачи към нас.

Някакъв мъж го отмина и се насочи към мен със спринцовка в ръка.

— Няма нужда, Марсел — отсече леля Лорън. — Вече. дадох успокоително.

— Виждам, че. е подействало добре. Брус, погрижи се за Клоуи, моля те. Вдигнах поглед към леля Лорън.

— Д-дала си ми успокоително?

Ръцете. ме обгърнаха.

— Ще се оправиш, миличка. Обещавам.

Аз се нахвърлих върху нея и я ударих толкова силно, че тя отстъпи назад. После се обърна към д-р Давидоф.

— Казах ви да не се отнасяте към нея по този начин. Казах ви да оставите всичко на мен.

— Какво да ти оставят? — попитах аз, като бавно направих крачка назад и блъснах вратата.

Тя протегна ръка да ме хване, но аз я отблъснах.

— Какво да ти оставят?

Мъжът със спринцовката ме хвана за ръката. Помъчих се да се отскубна, но той заби иглата в плътта ми. Леля Лорън пристъпи към мен с отворена уста. Някаква жена се носеше по коридора и викаше д-р Давидоф.

— Тъкмо се събрахме на сутрешен рапорт, господине. От момчетата няма и следа.

— Изненада, изненада — обърна се леля Лорън към д-р Давидоф. — Кит добре ги е научил.

Щом излязат веднъж, ще продължат да бягат. Предупредих ви.

— Ще ги открием.

— Добре ще направите. А когато ги откриете, надявам се да се разправите добре с онзи звяр, което трябваше да направите още преди години. Ще го третирате като побесняло куче. Елате да видите какво е направил на Клоуи.

— Д-Дерек ли? — мъчех се да надвия действието на успокоителното. — Дерек не го е направил. Сама се порязах.

Свлякох се надолу по стената и леля Лорън ме хвана. Опитах се да я отблъсна, ала ръцете не ме слушаха. Тя им викна да побързат с носилката, после се надвеси над мен и ме стисна здраво.

— Няма смисъл да го прикриваш, Клоуи — прошепна тя. — Ние знаем какъв е.

— Хвърли поглед към д-р Давидоф. — Чудовище. Чието място не е.

Не чух последните. думи. Коридорът се размаза и изчезна.

Когато фокусирах погледа си, видях лицето., надвесено над моето.

— Но няма да му позволим да нарани Саймън, Клоуи. Обещавам ти. Когато се събудиш, ще ни помогнеш да намерим Саймън и да го приберем у дома. Знам колко е важен за теб. Важен е и за нас. Всички сте важни за нас. Ти, Рейчъл, Саймън, Виктория. Вие сте специални деца. Вие сте.

Всичко потъна в мрак.

Лежах будна и се взирах в стената. Нямах сили да се обърна и да се огледам. Не можех дори да повдигна главата си от възглавницата. Усещах как успокоителното ме потиска и отново ме унася в сън, но държах очите си отворени и не ги отлепвах от боядисаната в зелено стена.