Кели Армстронг - Призоваването

— И ние си го помислихме.

— Но. Стреляли са с това по вас? По вас?

— По нас.

Тя се облегна назад и кожената тапицировка под нея изскърца.

— И аз бях там, д-р Фелоус — обади се Рей. — Клоуи казва истината.

— Не, аз. — отправи взор към мене тя. — Вярвам ти, миличка. Просто звучи невероятно.

Това е толкова. — поклати глава тя.

— Къде намери Лайл Хаус? — попитах аз.

Тя премигна с очи.

— Къде го намерих ли?

— Как реши да ме изпратиш там? В жълтите страници на компютъра ли пишеше за дома?

Или някой ти го препоръча?

— Препоръчват го, Клоуи. И то много. Някой в болницата спомена за него и аз го проучих най-обстойно. Процентът на деца, изписани с подобрение, е висок, получават горещи благодарности от пациенти и техните семейства. Не мога да повярвам, че се е случило подобно нещо.

Значи не съм попаднала в Лайл Хаус случайно. Домът е бил препоръчан. Дали това означаваше нещо? Докоснах суичъра на Лиз и си помислих за нас — за всички ни. Нито един дом за групово пребиваване на деца не би преследвал бегълците си с приспивателни стрелички. Духът имаше право. Съществуваше специална причина, поради която се намирахме в Лайл Хаус и сега, след като ми бе казала истината, леля Лорън се бе поставила в рисково положение.

— Колкото до духовете. — захванах.

— Имаш предвид казаното от онази жена, Джил? — Леля Лорън хвърли стреличката обратно върху списанията с такава сила, че купчината се срути и списанията се плъзнаха по стъклената повърхност на масичката. — Очевидно самата тя има нужда от психиатрична помощ. Да допусне, че можеш да общуваш с духове? Само една дума на борда и ще. отнемат разрешителното. Ще е късметлийка, ако не я подведат под отговорност. Нито един човек, който е с всичкия си, не би повярвал, че някой може да разговаря с мъртъвци.

Е, Клоуи, забрави за каквото и да е признание пред леля си.

Леля Лорън стана.

— Най-напред ще се обадя на баща ти, после на моя адвокат, а той ще си свърже с Лайл Хаус.

— Доктор Фелоус?

Леля Лорън се обърна към Рей.

— Преди да го направите, погледнете раната на Клоуи.

Леля Лорън я погледна и примря. Трябваше веднага да се зашие. Тя не разполагаше с необходимото у дома си, а аз се нуждаех от пълно медицинско обслужване. Кой знае в какво състояние бе раната ми, каква мръсотия и какви бактерии е имало на това стъкло? Докато сменяше превръзката, леля ми ме накара да изпия цяла бутилка гетърейд, за да възстановя изгубените течности в организма си. След десетина минути двете с Рей вече седяхме отзад в мерцедеса, който излизаше от гаража.

Преди да стигнем до първия светофар, аз задрямах. Предполагам, че се дължеше на

предишните безсънни нощи. А колата на леля Лорън бе допринесла за това с познатия си мирис на ягодов освежител и със седалките си от мека бежова кожа, върху която имаше бледосиньо петно на мястото, където преди три години бях разляла нещо лепкаво. Отново у дома. Отново в света на нормалното.

Знаех, че не е толкова просто. Че не съм се върнала към нормалния живот. А пък Дерек и Саймън бяха все още някъде навън и аз се тревожех за тях. Но дори тревогата ми поизбледня от подрусването на колата, сякаш беше останала назад, в предишния ми живот. В живота на моите сънища. Някои кошмарни, други. не.

Бях вдигала мъртъвците, бях избягала от ръцете на злонамерен лекар, бях се промъкнала през изоставени складове, отскубнала се от хора, които бяха стреляли по мен. В до болка познатия автомобил всичко ми се струваше нереално — радиото бе настроено на местната радиостанция, леля Лорън се смееше на забележката на Рей за избора. на музика, като каза, че и аз съм. се оплаквала. Толкова познато. Толкова нормално. Толкова уютно.

И все пак, дори когато се унасях, аз се бях вкопчила за спомените от онзи мой друг живот, в който мъртвите оживяваха, бащите изчезваха, магьосниците извършваха ужасяващи експерименти и погребваха телата в мазето под къщата, а под пръстите на момчетата се появяваха облаци мъгла, или пък се превръщаха във върколаци. Сега вече всичко бе отминало и аз сякаш се пробуждах, за да открия, че не виждам повече никакви духове. Пробуждах се с чувството, че съм пропуснала нещо, което би направило живота ми потруден, но и по-различен. Приключение. Едно необикновено приключение.

Събудих се от разтърсването на леля Лорън.

Знам, че си уморена, миличка. Влез вътре и можеш да продължиш да спиш.

Клатушкайки се, аз излязох от колата. Тя ме хвана, а Рей помагаше.