Кели Армстронг: Призоваването

— Знам — отвърна Саймън. — Исках да намеря нещо по-добро, но. — Погледът, който хвърли на Рей, показваше, че тя бе отказала да се помръдне от тук.

— Че какво му е на това място? — попита тя и се облегна на стената. — Тъмно е като в рог, така че няма да ни видят.

— Докато не те осветят с електрическо фенерче.

— О!

Дерек отиде до вратата, хвана дръжката и я дръпна. Под ви крака, дори я сграбчи и с двете си ръце, напъна се, а сухожилията на врата му изскочиха. Вратата потрепна и се отвори със силен пукот, сякаш някой стреля във въздуха.

Енергично ни замаха с ръка да влизаме.

— Намери си прикритие — прошепна ми той, когато профучах покрай него. Втурнахме се по широкия коридор с врати от двете страни — някои бяха отворени, други

бяха затворени. Рей тръгна към първата врата. Дерек я побутна да продължава нататък.

— Не спирай да вървиш — прошепна той.

Изтича покрай нея и ни изведе в друг коридор. После вдигна ръка да ни укроти и наостри уши, но дори и с моите обикновени сетива чух как вратата се отвори и някой закрачи по пода.

— Отворена е! — извика някакъв мъж. — Влезли са оттук.

— Трябва да се махаме — прошепна Дерек. — Разпръснете се. Намерете изход. Какъвто и да е. После свирнете тихо с уста. Ще ви чуя.

При следващия завой се разпръснахме, за да търсим изход.

Първата врата, която отворих, водеше към дълго тясно помещение, пълно с работни маси. Никакъв изход от там.

Като се върнах в коридора, чух гласове, които идваха отдалеч; някой претърсваше стаите, които бяха най-близо до входа с надеждата, че сме се свили в първата, на която сме попаднали. Докато бързах към съседната врата, забелязах някаква фигура в стаята от другата страна на коридора. Спрях, но беше късно. Цялата се виждах.

Укротих лудналото си сърце и осъзнах, че мъжът е с гръб към мен. Носеше джинси и карирана риза, бе на ръст колкото мъжа с пушката и имаше същата тъмна коса. Не си спомних онзи да е носил карирана риза, защото имаше и сако.

Мъжът стоеше на издигната платформа, впил пръсти в релсите, и се взираше надолу в огромния гатер. Нещо бе привлякло вниманието му и той изцяло бе погълнат от него. Внимателно пристъпих напред. Мъжът се размърда и аз замръзнах на място, ала той премести ръце по релсите и продължи да се взира надолу. Вдигнах стъпало.

Мъжът направи същото и стъпи по-долу.

Качи се върху релсите и се сви на място, обгърнал решетката с ръце. Нещо под него се движеше и погледът ми се премести към гатера. Ножовете се въртяха с такава скорост, че резервните светлини, разположени на доста голямо разстояние от тях, проблясваха на импулси. Но не се чуваше шум, дори мъркането на двигателя отсъстваше.

Мъжът се хвана по-здраво за релсите. После внезапно се метна напред. Видях как се блъсна в ножовете, видях и първите пръски кръв и се облегнах на стената отзад, понечих да закрия уста с ръката си, ала вече бях започнала да пищя.

Нещо — част от него — изхвърча от гатера и се пльосна до вратата. Откъснах поглед от там, без да разбера какво е, като отстъпих назад; зад мен някой тичаше.

Две ръце ме обгърнаха. Чух гласа на Саймън в ухото си:

— Клоуи?

— Т-там им-маше човек. Той. — стиснах дланите си в юмруци, за да отблъсна образа, който изникваше в съзнанието ми. — Дух. Мъж. Той ск-скочи в гатера.

Саймън ме прегърна, притисна с ръка главата ми отзад на тила и аз зарових лице в гърдите му. Той ухаеше на омекотител с дъх на ванилия и леко на пот, а мирисът му внесе странно спокойствие в душата ми. Останах така, докато си поема въздух. Дерек зави край ъгъла.

— Какво стана?

— Призрак — отвърнах аз и се отдръпнах от Саймън. — Извинявайте.

— Някой те е чул. Трябва да тръгваме.

Когато се обърнах, отново зърнах призрака да стои на платформата. Дерек проследи погледа ми. Призракът стоеше в предишната си поза, хванал се за релсите.

После пристъпи напред.

— П-повтаря се. Като на филм. — Тръснах глава. — Няма значение. Ние.

— Трябва да тръгваме

— заяви Дерек и ме побутна напред. — Хайде!

Когато се отправихме надолу по коридора, откъм Рей се чу пронизително изсвирване.

— Нали казах да свирнете тихо? — просъска Дерек през зъби.

Завихме по коридора и видяхме Рей, застанала пред една врата, над която пишеше:

„ИЗХОД". Тя протегна ръка към дръжката.

— Недей! — Дерек мина покрай нея и открехна вратата, като се ослушваше и душеше във въздуха, после я отвори широко. — Виждаш ли този склад?