Кели Армстронг: Призоваването

Дерек не би се оставил да го заловят. Беше твърде умен. Той излезе от Лайл Хаус.

Изведе теб от Лайл Хаус. Нямаше намерение да бяга. Беше чиста случайност. Помниш ли как д-р Давидоф се опитваше да го върне? И той за малко да го послуша. Ами ако отново го убедят? Може Дерек да е имал нещо наум, да е решил, че наистина е по-добре да го приберат и да го държат под ключ.

Но не и докато се чувстваше длъжен да закриля Саймън.

А, Саймън. Дерек никога няма да предаде Саймън. Но ако иска да отвлече вниманието им, така че Саймън да избяга, както направи за теб и Рей? Ако си каже, че като предаде себе си, ще даде възможност на Саймън да избяга, със сигурност ще се предаде. Знаеш, че ще го направи.

Длъжна бях да го предупредя. Но за тази цел ще трябва да изляза от тук. Този път не можех просто да си седя и да чакам някой да измисли план за бягство. Трябваше да разчитам сама на себе си.

Може би са ме заключили за известно време и после ще ме пуснат. Не бях опасен арестант. Все ще ме изведат навън — за упражнения, за храна, за да експериментират върху мен.

Опитах се да не мисля за последното.

Важното беше да изляза, а когато изляза, да съм готова за бягство. Но най-напред трябваше добре да огледам наоколо и да измисля план. Но как бих могла да го направя, заключена в тази стая? Да се моля да намеря удобна схема за бягство, скрита под матрака?

Да се придвижа астрално през вратата и да разузная наоколо?

Спрях да мисля и бавно наведох очи към блузата, която носех. Зеления суичър на Лиз.

Ако тя бе мъртва, може би щях да я призова, да я накарам да огледа сградата и.

Нима е мъртва? Значи се надяваш да е мъртва?

Стиснах одеялото и си поех дълбоко въздух. Дни наред отказвах да повярвам, че Лиз не е между живите. Независимо от доказателствата, с които разполагах, не можех да го повярвам, защото самата мисъл за това ме побъркваше.

Ала сега, заключена в тази стая, предадена от собствената си леля, в очакване да заловят и убият Дерек като животно.

Лиз беше мъртва.

Бяха я убили.

Притежавала е свръхестествени способности, не е успяла да ги контролира и те са я екзекутирали. Вероятно и тя бе в техния списък. Ами Питър? Нима родителите му са се престрували, че го прибират у дома, а са го оставили на тези хора да го убият? Или понеже се е пооправил, са го пуснали да се прибере? Лиз не се беше оправила. значи не са я пуснали. Една съвсем малка част от мен все се надяваше, че греша по отношение на Лиз. Но знаех, че съм права.

Съблякох суичъра. Видях, че са сменили превръзката на ръката ми. Бяха зашили раната, докато бях в безсъзнание. Щом се грижеха за мен, значи не се канеха да ме убият, поне засега.

Вторачих се в суичъра, като мислех за Лиз и за смъртта. За това, какво би било да си мъртъв на шестнайсетгодишна възраст, да не изживееш останалата част от живота си.?

Стиснах очи. Нямаше време за емоции.

Претърсих стаята за камери. Не намерих нито една, но това съвсем не означаваше, че няма такива. Ако ме видеха, че си говоря самичка, веднага ще се досетят какво върша, ще помислят, че и аз като Лиз не мога да контролирам способностите си.

Или ще го направя, или няма. Изборът е мой.

Седнах на леглото със скръстени крака и със суичъра на Лиз в ръце, повиках я, както бях викала и другите духове. Не беше нужно да се притеснявам, че ще вдигна мъртвите от техния сън. Тук нямаше трупове. Поне така се надявах. Ала нямах никаква представа какво ме чака зад вратата — може би там имаше лаборатория, може би телата на други като Лиз.

Нямах време.

Онзи дух в дома, некроманът, ми бе казал, че около Лайл Хаус има бариера срещу духове, направена с магия. Вероятно и тук беше същото и аз се нуждаех от цялата си изключителна сила, която той твърдеше, че притежавам.

Съсредоточих се толкова силно, че ме заболя главата, но нищо не се получи.

Затворих очи, за да си я представя по-добре, ала все поглеждах и не можех да фокусирам.

Накрая останах със затворени очи, като дадох всичко от себе си и си представих как измъквам Лиз от етера и…

— Ехо! Къде съм?

Отворих очи и я видях — все още носеше нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките си на жирафчета.

Лиз.

Не, духът на Лиз.

— Ало? — тя помаха с ръка пред очите ми. — Какво е станало, Клоуи? Няма нищо страшно. Знам, че Лайл Хаус не прилича на увеселителен парк, но. — Тя се огледа и смръщи вежди. — Но това не е Лайл Хаус, нали? Къде.? Божичко! В болницата сме. И теб са те вкарали тук. Кога?

Тя запримига бързо и поклати глава.