Фридрих Ницше: Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Когато Заратустра навърши тридесет години, напусна той своя роден край и езерото на своя роден край и отиде в планината. Там се наслаждава на своя дух и на своята самотност и десет години не му омръзна това. Но най-сетне се преобърна сърцето му — и една сутрин стана той от зори, изстъпи пред слънцето и му рече тъй:

— Ти, велико светило! Какво би било твоето щастие, да нямаше ония, на които светиш!

Десет години наред възлязва ти пред моята пещера — дотегнала би ти и твоята светлина, и тоя път, без мен, моя орел и моята змия.

Но ние те чакахме всяка сутрин, ползвахме се от твоето обилие и благославяхме те за това.

Виж! Мен ми омръзна моята мъдрост, като пчела, която е набрала премного мед, аз се нуждая от ръце, които да посягат.

Аз бих желал да даря и раздавам, докато мъдрите между хората се възрадват още веднъж на своето безумие и бедните още веднъж на своето богатство.

Затова трябва аз да сляза в глъбината — както ти правиш вечер, когато отхождаш зад морето, отнасяйки светлина още и на долния свят, ти, обилно светило! Като тебе, и аз трябва да заляза , както казват хората, при които искам да сляза.

И тъй благослови ме, ти, спокойно око, което без завист може да гледа дори едно преголямо щастие!

Благослови чашата, която иска да прелее, тъй че водата от нея да потече златна и вредом отнесе отражението на твоята отрада.

Ето! Тая чаша иска пак да се изпразни, и Заратустра иска пак човек да стане.

Тъй почна залязването на Заратустра.

Заратустра слезе сам от планината и никой не го срещна. Но когато стигна в горите, изведнъж предстана старец отпреде му, който беше напуснал своята света хижа, тръгнал да дири корени в гората. И тъй рече старецът на Заратустра:

— Не ми е чужд тоя странник — преди много години той мина оттук. Заратустра се зовеше той, но той се е изменил. Тогава ти отнасяше своята пепел в планината: да не искаш днес в долините да занесеш своя огън? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач? Да, аз познах Заратустра. Чисто е неговото око, и на неговите уста не се таи никаква гнусота. Не върви ли той като танчар 1 1 Танчар (ост.) — танцьор, хороводец. — Б.ред. ? Преобразен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробуден е Заратустра: що дириш сега при спящите? Като в море живееше ти в самотността и морето те лелееше. Тежко ти, ти искаш да излезеш на суша? Тежко ти, ти искаш пак да помъкнеш сам своето тяло?

Заратустра отговори:

— Аз обичам хората.

— Защо — каза светецът, — се отдалечих сам аз в гората и пустошта? Не за това ли, че обичах премного хората? Сега обичам Бог: не обичам хората. Човек е за мен едно твърде несъвършено нещо. Обич към човека би ме погубила.

Заратустра отговори:

— Какво казвам обич! Аз нося дар за хората.

— Не им давай нищо — каза светецът. — По-добре отнеми им нещо и носи го заедно с тях — с това най ще им угодиш: стига само теб да е угодно. А искаш ли да им дадеш, не им давай повече от една милостиня, но нека и за нея просят.

— Не — отговори Заратустра, — аз не давам никаква милостиня. За това не съм беден достатъчно.

Светецът се изсмя на Заратустра и рече тъй:

— Гледай тогава дано те приемат твоите съкровища! Те са подозрителни към пустинниците и не вярват, че ние идем, за да даряваме. Нашите стъпки им звучат твърде самотно из улиците. И както нощем, когато в своите легла чуват да върви някой мъж, дълго преди слънце да изгрей, те се питат: къде ли дебне крадецът? Не отивай при хората и остани в гората! По-добре иди пак при животните! Защо не искаш да си като мен — мечка между мечките, птица между птиците?

— А какво прави светецът в гората? — попита Заратустра.

Светецът отговори:

— Аз правя песни и ги пея, и като правя песни, смея се, плача и мъмра: тъй величая Бога. С песни, плач, смях и мъмър величая Бога, който е мой Бог. Но ти какво ни носиш дар?