Фридрих Ницше: Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

„Ние открихме щастието“ — казват последните хора и мигат. Те напуснаха страните, дето бе тежко да се живее. Защото човеку трябва топлина. Те все още обичат своя съсед и търкат се о него: защото човеку трябва топлина.

Да заболееш, и подозрителен да си, за тях е грехота: те ходят предпазливо. Безумец, който още се пъне о камъни или хора!

Малко отрова сегиз-тогиз: това докарва приятни сънища. И много отрова най-сетне, приятно умиране.

Те още работят, защото с работата се прекарва времето. Но пазят да прекалят, че вреди.

Не ще има вече беден и богат: едното и другото е отегчително. Кой ще иска да властва още? Кой да се подчинява? Едното и другото е преотегчително.

Никакъв пастир, и едно стадо. Всякой еднакво желае, всякой е еднакъв: който инак чувства, отива по своя воля в лудницата.

„Изпреди цял свят беше луд“ — казват изтънчените и мигат. Хората са хитри и знаят всичко, що е ставало: и присмехите нямат край. Карат се още, но се помиряват лесно — инак не понася на стомаха.

Те си имат радостчица за през деня, радостчица и за през нощта: но почитат здравето.

„Ние открихме щастието“ — казват последните хора и мигат.

И тук се свърши първата реч на Заратустра, която наричат още и „Предговор“: защото на това място го прекъсна врявата и радостта на тълпата.

„Дай ни тоя последен човек, о, Заратустра — тъй викаха те, — направи да бъдем ние тези последни хора! А ние ти харизваме Свръхчовека!“ И всички ликуваха и мляскаха с език.

А Заратустра се наскърби и рече на сърцето си:

„Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши. Твърде дълго живях в планините, твърде много се вслушвах в потоци и дървеса: и ето че им говоря като на козари.

Спокойна е душата ми и ведра като планина пред пладне. Но те мислят, аз съм студен и присмехулник с грозни глуми.

И ето гледат ме и ми се смеят: и като се смеят, мразят ме при това. Мраз е в смеха им.“

Но тук се случи нещо, което направи да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. В това време тъкмо въжеиграчът почна: той бе излязъл през малка вратичка и тръгна по въжето, което бе обтегнато между две кули, тъй че висеше над пазарището и народа. И когато той бе насред пътя си, отвори се вратичката още веднъж и един пъстро облечен хлапак, подобен на палячо, изскочи и литна подир първия.

„Напред, сакателнико — зачу се страшният му глас, — напред, хайлазино, бандитин, папуняк! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука между кулите? В кулата е твойто място, там трябва да те запрат. Ти запречваш свободния път на един по-добър от тебе!“

И с всяка дума той се приближаваше все повече и повече към него: и когато бе само на един разкрач отдире му, тогава стана ужасното, което направи да занемеят всички уста и да се вцепени всяко око: той нададе вик, като някой дявол, и прескочи оногова, който бе се изпречил на пътя му. А тоя, като видя съперника си да побеждава, изгуби и глава, и въже, запокити пръта си и полетя надолу по-бърже от него, като някаква въртележка от ръце и крака. Пазарището и народът заприличаха на море, налетяло от буря: всички се разбягаха един през друг, и най-напред ония там, дето тялото щеше да падне.

А Заратустра остана неподвижен, и тъкмо до него падна тялото, изкълчено и смачкано, но все още не мъртво. След малко разнебитият се съвзе и видя Заратустра коленичил до себе си.

„Какво правиш тук? — каза той най-сетне, — аз отдавна знаех, че дяволът ще ми тури крак. И ето че той ме повлече в пъкъла: да не искаш да му попречиш?“

— Честна дума, приятелю — отговори Заратустра, — нищо такова няма, за каквото ти казваш, няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от твоето тяло: не бой се вече от нищо!

Човекът погледна подозрително.

„Ако ти казваш истината — рече той, — тогава не губя нищо, като губя живот. Аз не съм нещо повече от едно животно, което с бой и скудна храна са научили да играе.“

— Остави — рече Заратустра, — ти си направил опасността свое призвание, в това няма нищо за презиране. Но ето че в призванието си ти намери своята гибел: за това сам аз със своите ръце ще те погреба.

На тия думи на Заратустра умиращият не отговори вече, но той движеше ръка, като да търси ръката на Заратустра, за да му благодари.

Между това падна вечер и пазарището се скри в тъма: тогава народът се разотиде, че самото любопитство и страх — и те се уморяват. Но Заратустра седеше при мъртвеца на земята, потънал в мисли: тъй забрави той времето. Най-сетне настана нощ и студен вятър повя върху самотния. Тогава Заратустра се вдигна и рече на сърцето си: