Фридрих Ницше: Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

„Всяка ценност на нещата — тя блести върху мен. Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност — това съм аз. Истина, «аз искам» не трябва вече да има!“ — тъй говори ламята.

Братя мои, защо е нужно в духа лъв? Нима не е доста товарното животно, нали то се отрича и благоговее?

Нови ценности да твори — това лъвът не може още: но свобода да добие той за ново творчество — тук силен е лъвът.

Свобода да си добие — свята не дори и пред дълга: за това, братя мои, потребен е лъвът!

Право да си извоюва за нови ценности — това е най-ужасното завоевание за един издръжлив и благоговеен дух. Истина, това за него е похищение и работа на хищно животно.

Като свое най-свято нещо обичаше той преди това „ти си длъжен“: сега и в най-святото е принуден да види заблуждение и произвол, за да може да си похити свобода от своята обич: лъв трябва за това похищение.

Но кажете, братя мои, що може още детето, което не е по сила и на лъва? Защо трябва хищният лъв да става още и дете?

Невинност е детето и забрава, едно ново начинание, една игра, едно от само себе въртящо се колело, едно пръвно движение, едно свято „Да бъде“.

Да, при играта на създаването, братя мои, има потреба от едно свято „Да бъде“: своя воля иска сега духът, свой свят придобива заблуденият.

Три преображения на духа ви назовах: как духът става камила, лъв — камилата, а най-сетне дете — лъвът.

Тъй рече Заратустра. И тогава пребиваваше той в града, наричан „Пъстрата крава“.

На Заратустра хвалеха един мъдрец, който знаел добре да говори за съня и за добродетелта: твърде уважаван бил той и възнаграждаван за това, и юношите се стичали пред неговата катедра. При него отиде Заратустра, и наедно с всички юноши седна пред неговата катедра. А мъдрецът рече тъй:

„На чест и почит имайте съня! Това най-първо! И да страните от всички, които спят лошо и нощем бдят!

Дори и крадецът е свенлив пред съня: той винаги дебне тихо през нощта, а безочлив е стражът на нощта, безочливо носи той своя рог.

Не е малко изкуство да спиш: зарад това нали цял ден трябва да се бди.

Десет пъти трябва на ден да превъзмогваш сам себе си: това докарва добра умора и е мак(опиум) за душата.

Десет пъти трябва сам със себе си да се сдобряваш, че превъзмогването е горчивина, а лошо спи несдобреният.

Десет истини трябва да намериш на деня: инак ще дириш истината нощем, и твоята душа би остала гладна.

Десет пъти трябва да се смееш на ден и весел да бъдеш: инак ще те безпокои стомахът през нощта, бащицата на помрачението.

Малцина знаят това: но човек трябва да има всички добродетели, за да спи добре. Нима ще си кривя душата? Нима ще прелюбодея?

Ще падна ли в съблазън от слугинята на ближния си? Всичко това не се годи с добрия сън.

И дори когато човек има всички добродетели, трябва още едно да знае: сам навреме да прати добродетелите си да спят.

За да не се препират помежду си тия благопристойни женици! И то заради тебе, клетнико!

Мир с Бога и съседа: тъй го иска добрият сън. Мир също и с дявола на съседа! Инак той няма да те остави на мира през нощта.

Чест на началството и послушание, също и на кривото началство! Тъй го иска добрият сън. Аз ли съм крив, че властта обича да ходи на криви нозе?

Тогова ще нарека аз най-добър пастир, който води своето стадо по най-зелената поляна: тъй е на сгода на добрия сън.

Много почести не искам, нито големи съкровища: това ума помрачнява.

Но мъчно се спи без едно добро име и едно малко съкровище.

Едно малко общество ми е по-приятно от едно лошо: но то трябва да си отива и дохожда навреме. Тъй е на сгода на добрия сън.

Твърде ми се допадат и нищите духом: те предизвикват съня. Блажени са те, и най-вече когато винаги им се дава право.

Тъй минава денят на добродетелния. А дойде ли нощта, аз се пазя да викам съня! Не иска да бъде викан той, сънят, който е властителят на добродетелите!

Но аз мисля, какво добро съм през деня сторил и мислил. Аз преживям и се питам, търпелив като крава: кои ли бяха твоите десет преживявания?

И кои бяха десетте примирения и десетте истини, и десетте смяха, в които сърцето ми се задоволи?

В размисли за това и лелеян от четиридесет мисли, напада ме веднага сънят, неканеният, властителят на добродетелите.

Сънят похлопва на очите ми: и те натегват. Сънят досегва устата ми: и те се разтварят. Истина, лекостъпен идва той при мен, най-обичният от крадците, и ми открадва мислите: глупав стоя аз тогава като тая катедра. Но не дълго тъй стоя: и ето ме вече прострян.“