Кели Армстронг - Призоваването

— Божичко, какво бебе си! Вече си на петнайсет, Клоуи. Трябва да решаваш сама проблемите си.

— Като например да звъниш на някое момче, докато накрая майка му ти каже да го оставиш на мира ли? — обади се Кери.

Миранда сви рамене.

— Беше майката на Роб. Нали не го е казал той?

— Така ли? Повтаряй си го, колкото си искаш.

Това вече наистина разгорещи страстите. В такива случаи обикновено се намесвах и ги карах да престанат, ала сега бях разстроена от онова, което Миранда бе казала пред Брент.

Кери, Бет и аз си говорехме за момчета, ала не бяхме много запалени по темата. Виж, Миранда беше — имаше толкова много гаджета, че пръстите на ръцете. не стигаха, за да ги преброи. Ето защо, когато започна да се мъкне с нас, необходимо бе и ние да си наречем по някое момче, което уж харесваме. И без това се притеснявах, че не съм узряла, та ако тя избухне в смях, щом. призная, че досега не съм ходила на истинска среща, щях ужасно да се притесня. Ето защо и аз си измислих едно момче. Брент.

Очаквах, че ще е достатъчно само да спомена името му. Никакъв шанс.

Миранда ме издаде — каза му, че ми харесва. Бях ужасена. Е, почти. Част от мен се надяваше той Да отвърне: „Страхотно! И аз я харесвам". Никакъв шанс. Преди това двамата Понякога разговаряхме в час по испански. А сега той се премести и седна през две редици от мен, сякаш внезапно бях развила тежка форма на бромхидроза и цялата воня, та се не трая.

Тъкмо стигнахме до кафетерията, когато чух някой да ме вика по име.

Обърнах се и видях Нейт Боузиан да тича към мен — червената му коса светеше като фар в тълпата. Блъсна се в едно момче от по-горните класове, извини се и продължи да се приближава с ухилена физиономия.

— Здрасти — поздравих го аз, когато дойде до мен.

— Здрасти и на теб. Забрави ли, че Петри промени часа за сбирката на киноклуба? Днес по обяд ще обсъждаме авангардното кино. Знам, че обичаш високохудожествените филми.

Импровизирах изненада и отворих уста.

— Тогава ще им предам извиненията ти, че не можеш да присъстваш. И ще кажа на Петри, че не искаш да режисираш онзи късометражен филм.

— Днес ли ще се вземе решение?

Нейт се заотдалечава заднешком.

— Може би. А може би не. Значи, ще кажа на Петри.

— Трябва да бягам — заявих на приятелките си и се втурнах да го настигна.

Както винаги, сбирката на киноклуба започна зад кулисите, където обсъдихме някои финансови въпроси и изядохме закуските си. Внасянето на храна в аудиторията беше забранено. Обсъдихме и късометражния филм, а аз бях включена в списъка на режисьорите — единствената първокурсничка сред избраниците. След това, докато останалите гледаха сцени от авангардни филми, аз обмислях възможностите да запиша прослушването на лента. Измъкнах се преди края и се запътих обратно към шкафчето си.

Докато вървях натам, мозъкът ми продължаваше да работи. Внезапно ме присви стомахът и аз си спомних, че от вълнение, задето щях да участвам в късометражния филм, бях забравила да обядвам.

Бях оставила кутията си с храната зад кулисите. Погледнах си часовника. До началото на часа имаше още десет минути. Щях да успея.

Сбирката на киноклуба беше свършила. Последният бе загасил осветлението и аз нямах представа как да го включа, тъй като не можех да видя никакъв ключ. Ключове, които светят в тъмнината. Ето с какво щях да се заема, за да финансирам първия си филм. Разбира се, ще имам нужда от хора, които наистина да направят моите филми. Като повечето режисьори и аз си падах повече по идеите.

Проправях си път между редовете и на два пъти си ударих коляното някъде. Най-после очите ми свикнаха с мъждивите резервни светлини и аз зърнах стълбите, водещи зад кулисите. После стана още по-трудно.

Пространството зад сцената бе разделено със завеси на по-малки части, които служеха за складове и за гримьорни. Имаше лампи, но някой все ги загасваше. Опипах близката стена и като не открих електрическия ключ, се отказах. Бледата светлина на резервните лампички ми позволяваше да различавам силуетите на предметите. Напълно достатъчно.

Но беше доста тъмно. Страхувам се от тъмнината. Имах лоши спомени като дете, привиждаха ми се въображаеми приятели, които се криеха в тъмните ъгли и ме плашеха.

Знам, че ви звучи странно. Другите деца сънуват приятелчетата си, с които играят през деня, а аз — караконджули.

Миризмата на грим ми подсказа, че се намирам в онази част, в която са гримьорните, ала тя се смесваше с тази на нафталин и стари дрехи и не ми действаше успокояващо както преди. Още три крачки и от устата ми се изтръгна писък, когато някаква материя се уви около мен. Бях се блъснала в завесата. Страхотно. Колко ли високо бях изпищяла? Надявах се стените да са наистина звуконепроницаеми.