Кели Армстронг - Призоваването

Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.

— Клоуи? — повика я от тъмното Емили.

Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея. Над главата се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?

— Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? — засмя се Емили. — Да не си бебе?

Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че Емили никога повече няма да. е бавачка.

Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока-колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти.

Напипа хладната метална кутия.

— Клоуи? Клоуи!

Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния етаж.

— Клоуи, къде си?

Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в краката. със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките

— Клоуи, Клоуи, къде си? — някой зад гърба. заимитира гласа на Емили, но не съвсем успешно.

Клоуи бавно се обърна назад.

На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите. блестяха в мрака. Госпожа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата. Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като съчки в огън на открито. Г олеми късове се отделяха и цопваха на пода. Косата. изгаряше с цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голият. череп, по който тук-там висяха парченца почерняла плът. Челюстите. се отвориха, а зъбите. продължаваха да блестят.

— Добре дошла отново, Клоуи.

Залостих се в леглото, стиснала с една ръка медальона, мушнала другата под завивката. Помъчих се да върна бледите спомени от съня си, които бързаха да отлетят. Нещо за мазе… за малко момиченце. за мен? Не си спомнях някога да сме имали мазе — винаги съм живяла в апартамент.

Малко момиченце в някакво мазе, там има нещо страшно. та нали в мазетата винаги има нещо страшно? Потреперих само при мисълта за мазето — тъмно, влажно, безлюдно. Ала това мазе не беше безлюдно. Там имаше. вече не си спомнях какво. Един човек зад някаква фурна.?

Някой похлопа на вратата на спалнята ми и аз подскочих.

— Клоуи! — крещеше Анет. — Защо будилникът ти не звънна? Аз съм икономка, не съм ти бавачка. Ако пак закъснееш, ще се обадя на баща ти.

Заплахите продължиха, ала това нямаше нищо общо с кошмара през нощта. Дори Анет да успее да се свърже с баща ми в Берлин, той ще се престори, че я слуша, докато в същото време съсредоточено ще се взира в своя БлекБъри и ще гледа нещо много по-интересно, като например прогнозата за времето. Ще измърмори нещо от рода на „Да, ще се погрижа, когато се прибера" и съвсем ще забрави за обаждането.

Включих радиото си, завъртях копчето и изпълзях от постелята.

Половин час по-късно вече бях в банята и се приготвях за училище.

Прибрах косата си с шнолата, погледнах се в огледалото и потръпнах. С тази прическа изглеждах дванайсетгодишна… а нямах нужда от това. Скоро щях да стана на петнайсет, но сервитьорите в ресторантите все още ми предлагаха менюто за деца. Не ги корях. Бях метър и петдесет висока, а формите по тялото ми проличаваха, само когато обличах прилепнали джинси и впита тениска.

Леля Лорън се кълнеше, че изведнъж ще дръпна на височина, — както и на ширина, — когато ми дойде цикълът. В момента, казвах си аз, въпросът бе „ако", а не „когато". На повечето от приятелките ми им дойде на дванайсет, дори на единайсет. Опитвах се да не мисля много за това, но все не успявах. Притеснявах се, че нещо не ми е наред, чувствах се не съвсем нормална всеки път, щом приятелките ми започваха да обсъждат този въпрос и се молех да не разберат, че още не ми е дошло. Леля Лорън твърдеше, че всичко ми е наред, а тя беше лекар, значи бе наясно с нещата. Ала отвътре все ме гризеше. Дори много.

— Клоуи! — вратата се разтресе под ударите на месестия юмрук на Анет.

— На тоалетната чиния съм! — викнах в отговор аз. — Не мога ли да остана поне за малко сама?

Сложих само една шнола отзад на тила си, като придържах косата си от двете страни. Не беше лошо. Когато обърнах глава, за да се погледна отстрани, шнолата се плъзна по меката ми като на бебе коса.

Не биваше да я стрижа. Ала ми бе писнало от дългата права, като на малко момиченце коса. Реших да я скъся до раменете, да я оформя на кичури. На манекенката. стоеше прекрасно. На мен? Не толкова.