Кели Армстронг - Призоваването

— Клоуи? — повика ме тя с тих глас. — Миличка, трябва да се махнеш от този прозорец.

— Аз просто.

— Клоуи.

Смутих се и отново погледнах към прозореца.

Господин Травис се стрелна покрай госпожица Уо и се хвърли върху мен. Двамата паднахме на пода и въздухът излезе от дробовете ми. Докато се мъчеше да се изправи, без да иска господин Травис ме ръгна с коляно право в корема. Паднах възнак, свих се надве и захърках.

Като отворих очи, видях, че пазачът се е надвесил над мен. Изписках и се помъчих да стана, ала господин Травис и учителят по музика ме притискаха към пода, докато госпожица Уо бръщолевеше нещо по мобилния телефон.

Пазачът се надвеси през господин Травис.

— Сега ще говориш ли с мен, момиче? Не мога да се измъкна.

Заритах, като се целех в пазача и се мъчех да се откопча от учителите. Но те ме стиснаха още по-здраво. Едва дочух как госпожица Уо каза, че помощта пристига. Пазачът мушна лицето си в моето и то отново се превърна в онази разтопена ужасна маска, аз се взирах съвсем отблизо в изпъкналото му око, почти изхвръкнало от очната кухина.

Прехапах език, за да не изпищя. Устата ми се напълни с кръв. Колкото повече се мъчех да се освободя, толкова по-здраво ме държаха учителите — извиха ми ръцете и остра болка прониза цялото ми тяло.

— Не го ли виждате? — виках аз. — Ето го! Моля ви. Моля ви, моля ви, умолявам ви! Махнете го от мен. Махнете го!

Те не ме слушаха. Продължих да ритам, да се карам, ала те ме държаха здраво, докато изгорелият ми се присмиваше.

Двама униформени мъже влязоха през вратата. Единият се втурна да помага на учителите, а другият мина встрани, така че не го виждах. Нечии пръсти се впиха в ръката ми. Усетих бодване. Мраз скова вените ми.

Стаята се разлюля. Пазачът започна да изчезва, а образът му ту светваше, ту изгасваше.

— Не! — крещеше той. — Трябва да говоря с нея. Не разбирате ли? Тя ме чува. Искам само да.

Когато парамедиците ме сложиха на носилката, гласът му съвсем изчезна. Вдигнаха я и тя ме залюля. Люлееше се. като слон. Веднъж се бях качила на слон с мама в зоологическата градина — мислите ми се отплеснаха натам. Мамините ръце около мен, смехът.

Яростният рев на пазача прекъсна спомените ми.

— Не ми я вземайте! Тя ми трябва!

Люлея се. Върху гърба на слона. Мама се смее.

Седях на ръба на болничното легло и се опитвах да се убедя, че още спя. Единствено по този начин бих могла да си обясня думите, които чувах. Можех да ги нарека „халюцинации", но предпочитах думата „съновидения".

Леля Лорън бе седнала до мен и ме държеше за ръката. Улових с очи сестрата, минаваща по коридора. Леля Лорън проследи погледа ми, стана и затвори вратата. Наблюдавах я през сълзи и си представях, че е мама. Нещо в мен се сви, аз отново станах шестгодишно момиченце, което се свиваше в леглото и плачеше за майка си.

Погладих завивките с ръце — твърди и груби, те се залавяха за сухата ми кожа. В стаята беше толкова горещо, че при всяко вдишване пресъхналото ми гърло се свиваше. Леля Лорън ми подаде водата и аз обвих пръсти около хладното стъкло на чашата. Водата имаше метален вкус, но я изпих до последна капка.

— Дом за групово пребиваване — казах аз.

Стените сякаш изсмукваха думите от устата ми като звукова сцена, поемаха ги и въздухът си оставаше все тъй мъртъв.

— Божичко, Клоуи! — тя измъкна хартиена кърпичка от джоба си и си избърса носа. — Знаеш ли колко пъти е трябвало да казвам на пациентите си, че умират? А това тук е още потрудно.

Размърда се и се обърна с лице към мен.

— Знам колко много искаш да влезеш в колежа в Юкла. Само така можем да те вкараме там, миличка.

— Татко ли настоя?

Тя замълча и аз се досетих, че би искала да го натопи. След смъртта на мама тя бе пожелала да се грижи за мен, да ми спести живота с икономки в безлюдни апартаменти. Никога нямаше да прости на баща ми, задето. отказа. Както нямаше да му прости и за нощта, в която майка ми загина. Нямаше значение, че и двамата бяха пометени от автомобил, който впоследствие избяга от местопроизшествието, но на волана бе той, затова той трябваше да носи цялата отговорност.

— Не — отрони най-после тя. — Училищното настоятелство. Ако не изкараш две седмици в дом за групово пребиваване, ще го впишат в характеристиката ти.

— Кое ще впишат в характеристиката ми?

Тя стисна кърпичката в юмрука си.

— Ами, онова. — Тя се сепна и се съвзе. — Нулевата толерантност. — Изплю думите с повече жлъч, отколкото би изрекла някоя клетва.