Кели Армстронг - Призоваването

Ако съм луда, дали щях да го осъзнавам? Само си мислиш, че си наред.

Околните знаят по-добре.

Може пък да съм наистина луда.

В неделя следобед баща ми и леля Лорън ме откараха в Лайл Хаус. Преди да изляза от болницата, ми дадоха някакви лекарства, от които ми се доспа. Пристигането ми в Лайл Хаус бе монтаж от отделни кадри и клипове.

Огромна бяла викторианска къща, кацнала върху огромен парцел. Жълти первази. Опасана с тераси. Две жени. Едната, с посивяла коса и широки бедра, се приближава към мен и ме поздравява. Суровият поглед на по-младата ме следва, тя е скръстила ръце и стои, готова за всичко.

Изкачвам се по тясна стълба. По-възрастната жена — медицинска сестра, представяща се с името Талбът, — чурулика като екскурзовод на туристи, ала замъгленият ми мозък не може да следи думите..

Спалня, бяла с жълто, украсена с маргаритки и ухаеща на гел за коса. В отсрещния край на стаята — двойно легло с кувертюра, метната върху събраните на куп чаршафи. Стените над леглото са облепени със страници, откъснати от младежки списания. Повърхността на скрина е обсипана с тубички грим и шишенца. Само малкото писалище е празно.

Моята половина от стаята е огледално изображение на описаното дотук — същото легло, същият скрин, същото малко писалище, ала по тях няма никакви лични вещи.

Става време татко и леля Лорън да си тръгват. Госпожа Талбът им обяснява, че два дни няма да се видим, тъй като се нуждая от време, за да се „климатизирам" към новата си „среда". Като пале при нов стопанин.

Прегръщам леля Лорън. Правя се, че не виждам сълзите в очите..

Непохватна прегръдка от татко. Измърморва, че ще си е в града и ще дойде да ме види, щом му разрешат. После, докато ме целува по косата, мушва свити на руло двайсетачки в ръката ми. Госпожа Талбът ми казва, че те ще приберат нещата ми, защото вероятно аз съм уморена, така че направо да се пъхам в леглото. Спускат щората. В стаята става тъмно. Отново се унасям в сън.

Гласът на татко ме събужда. Стаята е съвсем тъмна, небето навън е черно. Нощ.

Силуетът на татко в отвора на вратата. По-младата сестра — госпожица Ван Доп — е зад него, лицето. изразява неодобрение. Баща ми се приближава до леглото и поставя нещо меко в ръцете ми. „Забравихме Ози. Мислех, че без него няма да можеш да заспиш." Мечето коала две години бе седяло на рафта в стаята ми — бях го изхвърлила от леглото си, когато станах по-висока от него. Ала сега го вземам и заравям лице в оредялата му изкуствена козина, защото уханието ми напомня за вкъщи.

Събудих се от хриптящото дишане на момичето, което спеше на другото легло. Погледнах натам, ала не видях нищо, освен повдигнатия от тялото юрган.

Обърнах се на другата страна и по лицето ми се затъркаляха горещи сълзи. Не беше тъга по дома. Беше срам. Обърканост. Унижение.

Бях изплашила леля Лорън и татко. Те си блъскаха главите да измислят какво да правят с мен. Да разберат какво ми има. Как да ми помогнат.

А училището.

Страните ми пламнаха и станаха по-горещи и от сълзите ми. Колко ли ученици ме бяха чули да пищя? Колко ли от тях бяха надникнали в класната стая, когато се боричках с учителите и бръщолевех врели-некипели за разтопилия се в пламъците пазач, който ме преследва? А после пък бяха видели как ме завързват за носилката и ме откарват.

Дори някой да е пропуснал зрелището, другите са му разказали всичко. Всички вече знаеха, че Клоуи Сондърс е въртоглава, побъркана и са я затворили при другите луди.

Дори да ми разрешат да се върна в училище, мисля, че няма да имам куража да го направя.

Събудих се от подрънкването на металните закачалки. Някакво русокосо момиче разглеждаше дрехите, за които бях съвършено сигурна, че са мои — вчера госпожа Талбът ги бе окачила и подредила.

— Здравей — поздравих аз.

Тя се обърна и ми се усмихна.

— Хубави дрехи. Скъпарски.

— Аз съм Клоуи.

— Лиз. Лизи Макгуайър.

Тя посочи с ръка към избелялата страница от списание на стената откъм нейното легло.

— Освен това, не отговарям на името „Лизи", 'щото според мен звучи малко

— тя снижи глас, сякаш да не обиди Лизи от фотографията — бебешко.

Момичето продължи да говори, ала аз не я слушах. Мислех си: „Какво пък е на нея?".

Щом е в Лайл Хаус, значи не е наред. Има „душевно разстройство".

Не приличаше на луда. Дългата. искряща коса бе прибрана на конска опашка. Носеше джинси „Гес" и фланелка „Гап". Ако бях страничен наблюдател, щях да си помисля, че се намирам в училищен пансион.