Кели Армстронг - Призоваването

— Нулева толерантност ли? Искаш да кажеш насилие? Н-н-но аз не.

— Знам, че не си. Но за тях е много елементарно. Сбила си се с учител. Значи се нуждаеш от помощ.

В дом. Дом за побъркани деца.

През онази нощ се събуждах няколко пъти. Втория път баща ми стоеше на вратата и ме гледаше. Третия път бе седнал до леглото ми. Като видя, че отварям очи, той ме потупа непохватно по ръката.

— Всичко ще бъде наред — промърмори. — Всичко ще се оправи.

Отново потънах в сън.

На сутринта баща ми бе все още тук. Очите му сълзяха, бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. Долетял чак от Берлин, той цяла нощ е бил на крака.

Не мисля, че татко е искал да има деца. Ала никога не ми го е казвал, дори в гнева си.

Каквото и да си мислеше леля Лорън за него, той даваше всичко от себе си. Просто не знаеше как да се отнася с мен. Сякаш бях пале, оставено му от някого, когото много е обичал, и той се мъчи да се справи, въпреки че не си пада много по кучетата.

— Променила си прическата си — забеляза той, когато седнах в леглото. Подпрях се на лакти.

След като си бях боядисала косата в дамската тоалетна, се бях втурнала по училищния коридор, така че за онези, които не бяха в течение на случилото се от край до край и не знаеха как с писъци бях обикаляла из училището, най- естественият въпрос би бил: „Какво точно си направила?" Никак не е нормално да боядисваш косата си в училищната тоалетна. Не и за момиче като мен. Ами яркочервените кичури? Ами бягането от час? Цялото ти поведение неистово крещи: „Душевно разстройство!".

— Харесва ли ти така? — попита след малко баща ми.

Кимнах с глава.

Той замълча, после напрегнато се засмя.

— Е, на твое място не бих избрал точно тази прическа, но пък никак не е лоша. Важното е на теб да ти харесва. — Почеса се по наболата брада. — Предполагам, че леля ти Лорън ти е казала за дома. Намери подходящо за теб място. Малко частно заведение. Не мога да кажа, че съм възхитен от идеята, но става дума само за две седмици.

Никой не можеше да каже какво ми е. Накараха ме да говоря пред сума ти лекари, които ми направиха разни тестове и според мен получиха представа какво точно ми има, ала не искаха да кажат. Което означаваше, че съм много зле.

Не за първи път виждах хора, които всъщност ги нямаше. Тъкмо затова леля Лорън искаше да говорим след часовете. Когато споменах за съня си, тя си спомни как в детството си съм говорила за някакви хора, които живеят в мазето. Родителите ми вярваха, че това са въображаеми приятели, плод на моята фантазия — цяла плеяда герои. Но тези мои приятели бяха започнали да ме плашат и то до такава степен, че трябваше да сменим жилището си.

Но и след това понякога „виждах" хора, затова мама ми купи рубиненото колие и заяви, че то ще ме пази. Татко каза, че всичко е психология. Ако вярвам, че ще ме предпазва, то така и ще бъде. Ала ето че сега отново ми се случи. И този път никой не го отдаде на развинтената ми фантазия.

Изпращаха ме в дом за побъркани деца. Мислеха, че съм луда. Но не бях. Бях на петнайсет и менструацията ми най-после бе дошла, а това бе много важно. Фактът, че същия ден започнаха да ми се привиждат разни неща, не можеше да е просто съвпадение. Натрупаните хормони внезапно бяха експлодирали и мозъкът ми даде „заето" — започна да източва образи от отдавна забравени филми, а аз ги възприемах като реални.

Ако бях луда, щях да правя и други неща, а не само да виждам и чувам несъществуващи особи. Щях да се държа като луда, но аз не го правех.

Наистина ли?

Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разколебавах. Чувствах се нормална. Не си спомнях да съм направила нещо странно. Освен че боядисах косата си в тоалетната. И че избягах от час. И че разбих автомата за салфетки. И че се сбих с един учител.

Това, последното, не се брои. Бях ужасена от вида на изгорелия мъж и с всички сили се мъчех да избягам от него, не исках да нараня някого. Преди да го видя си бях добре.

Приятелите ми също мислеха, че съм наред. Според господин Петри бях достатъчно нормална, за да ме включи в списъка на режисьорите на онзи филм. Очевидно Нейт Боузиан също ме смяташе за съвсем нормална. Иначе защо ще се радва, че едно побъркано момиче ще ходи на танците?

А той наистина се бе зарадвал, нали така?

Когато отново си помислих за това, нещата ми се сториха доста мъгляви — като далечен спомен, вероятно сън.

Ами ако нищо подобно не ми се бе случвало? Аз желаех режисьорското място. Исках Нейт да се интересува от мен. Може би съм си измислила всичко това? Имала съм халюцинации, като момчето на улицата, плачещото момиче и изгорелия пазач?